— Един момент.
Приближи се до тримата, спря пред Фред и смутено се усмихна, въпреки че още го беше яд на себе си, задето се изчерви, когато отказа на евреина:
— Какво става, драги?
Фред погледна Финкълстийн, после съучастнически се втренчи в Нюман. Карлсън, високият банков чиновник с прошарена коса и крайно консервативни възгледи, пак гледаше строго.
В компанията на тримата Нюман изведнъж се успокои. Все едно беше сключил изгодна сделка с Гарган, все едно беше способен човек, достойно заемащ място сред други способни хора, които контролират живота си.
— Само помагаме на Били да упражнява правата си. Онзи там се опита да го изхвърли от квартала.
— Така ли? — с престорено възмущение възкликна Нюман. Единственото му желание беше Фред да продължи да разговаря така приятелски с него… Фред, също и Карлсън.
— Представяш ли си нахалството на този чифут? — промърмори Карлсън и потрепери, сякаш от студ.
Нюман поклати глава, все едно беше възмутен до дъното на душата си. Сега щеше да му е много по-лесно да съобщи на майка си, че са го уволнили. Поради някаква необяснима причина след онова, което току-що беше сторил, щеше да понесе по-безболезнено факта, че е останал без работа. Важното беше, че всеки ден ще се връща в квартала, където го уважават, смятат го за един от тях. Докато стоеше на ъгъла, отново се почувства в свои води, поуспокои се.
Остроносият му подаде вестник:
— Желаете ли, господине?
Нюман измъкна вестника от мръсните пръсти на непознатия и му подаде десетцентовата монета. Даваше си сметка, че Фред и Карлсън го наблюдават — вероятно очакваха и той да се включи в кампанията срещу Финкълстийн. Изпусна вестника, дребничкият човек се наведе да събере разпилените страници. Нюман се прокле, че не може да произнесе на глас поне една от хулите, които често му идваха наум по адрес на евреина. Гневно скръцна със зъби — всеки би го изтълкувал като проява на гняв, задето е изпуснал вестника, ала той знаеше, че се проклина заради неспособността си да наругае човека, който седеше на няколко метра от него. Вероятно нерешителността му беше предизвикана от факта, че бе отявлен противник на амбулантните търговци, а ето че сега беше купил вестник от уличен продавач, отгоре на всичко Фред и Карлсън очакваха от него да говори и да се държи като човек, който никога не е бил против този вид търговия. Не, нямаше да търпи подобен безочлив натиск; тикна вестника под мишница, изпъна се, погледна Карлсън — този нахал с изкуствени зъби, внезапно го обзе страх, че го превръщат в нещо, което не е.
Засмя се и посочи вестника:
— Представа си нямам защо неделните вестници са толкова дебели. Между другото — побърза да добави, — снощи чух кучетата ти да лаят. Нещо лошо ли беше станало?
— А, не. — Фред се почеса по бедрото. — Сигурно причината е в луната.
Карлсън съсредоточено продължаваше да се взира в Нюман, изражението му беше на човек, измъчван от подозрения.
Фред продължи:
— Снощи имаше пълнолуние. Забеляза ли, Карлсън?
Банковият чиновник го погледна разсеяно — явно не желаеше да му прекъсват размишленията относно Нюман, и промърмори:
— Да.
— Смяташ ли, че кучетата наистина лаят при пълнолуние? — с престорено учудване попита Нюман, сякаш за пръв път чуваше този факт. Да му се не види, защо Карлсън го зяпаше така?
— Ами да, не го ли знаеше досега? — усмихна се Фред.
— Не, не бях чувал. — Нюман се обърна към банковия чиновник и добави: — Доказано ли е научно?
— О, да — разсеяно отвърна онзи.
Нюман отново заговори, за да попречи на Карлсън да се отклони от темата:
— В „Ийгъл“ прочетох за някакъв учен, който твърди, че след войната хората ще пътуват с ракети до Луната.
— Глупости! Невъзможно е! — отсече банковият чиновник. — Ако някой опита да го стори, ще бъде разкъсан на парчета. Ами че…
Нюман въздъхна от облекчение — Карлсън вече не изглеждаше озадачен.
Няколко минути тримата разговаряха за космическите ракети. После Нюман любезно се усмихна и промърмори:
— Време е да се прибирам. Майка ми чака вестника.
— Доскоро — каза Фред.
Карлсън кимна:
— Довиждане.
— Благодаря, господине — усмихна се уличният вестникар.
Нюман се обърна и мина край магазинчето на евреина, без да го погледне. След няколко метра едва не се сблъска с госпожа Дипоу, която стоеше посред тротоара. Той се престори на дълбоко замислен, слезе на платното и понечи да прекоси улицата. Едва беше стигнал до средата, старицата извика: