— Ей ти! Как не те е срам!
Пискливият й старчески глас сякаш се заби във врата му, ала той не се обърна и престорено спокойно продължи към дома си. Щом се озова в антрето, сви в юмрук дясната си ръка, която неудържимо трепереше. Замисли се, влезе в трапезарията и застана пред огледалото, окачено над някакво растение в саксия.
Вечерта излезе на верандата и случайно стана свидетел на сцената, която се разигра наблизо — пред къщата в съседство с дрогерията беше спрял камион; залязващото слънце зад него приличаше на голяма червена топка. Лъчите му образуваха ореол около главата на господин Финкълстийн, която ту се подаваше, ту се скриваше от каросерията; той даваше наставления на хамалите, които се опитваха да свалят грамаден гардероб с чекмеджета отстрани. Гардеробът очевидно беше старинен — най-сетне бяха докарали мебелите на тъста на евреина.
Нюман стоеше неподвижно и наблюдаваше сцената. Най-накрая майка му беше мирясала; докарала беше инвалидната количка до отворената врата на кухнята и се опитваше да чете „Таймс“. Допреди малко спореше с него за четвърти път през този ден — твърдеше, че не разбира защо той отказва да се върне и да помоли Финкълстийн да смени „Таймс“ с „Ийгъл“ и че защо въобще е взел този вестник. Нюман упорито твърдеше, че „Таймс“ ще й бъде по-интересен, накрая излезе от кухнята и остави старицата сърдито да мърмори.
Докато седеше на верандата, обгърнат от нетърпимата жега, се питаше как утре ще мине край дрогерията, без да си вземе обичайния вестник. Разбира се, можеше да спре и да си го купи както винаги, все едно нищо не се е случило. В крайна сметка не дължеше обяснение на горкия евреин. Само че имаше опасност Фред или Карлсън да минат от там тъкмо когато подава монетата на Финкълстийн…
С крайчеца на окото си зърна, че някой спря на отсрещния тротоар. Карлсън! Облегнал се беше на градинарската лопата и гледаше камиона пред ъгловата къща. Обърна се към Нюман и кимна към неугледното превозно средство:
— Нашествието започна.
Нюман отвърна прекалено бързо и пресилено дружелюбно:
— Да, виждам.
И двамата опечалено поклатиха глави, банковият чиновник се прибра у дома.
Госпожа Дипоу стоеше пред къщата си, която беше по-близо до ъгловия магазин от къщата на Карлсън, облягаше се на бастуна си и поливаше с маркуч моравата. Женският й кокер шпаньол клечеше близо до нея и току надигаше муцуна към приятно хладната вода. От време на време старицата поглеждаше Нюман. Той си помисли, че никога досега не беше поливала моравата си в късния следобед.
От къщата, в която хамалите внасяха мебелите, излезе възрастният човек с прошарената брада. По петите му изтичаха Мортън и Шърли, закрещяха и се втурнаха към Финкълстийн, който стоеше до камиона. Той плесна деветгодишната Шърли, момиченцето тичешком се прибра вкъщи. Единайсетгодишният Мортън остана на тротоара редом с баща си и дядо си.
„Започна се — помисли си Нюман и кимна, сякаш потвърждаваше предположението на вътрешния си глас. — Старецът ще си изнася стола на моравата, ще се настанява удобно и ще си чете еврейския вестник. След няколко месеца в квартала ще се засели друго еврейско семейство, след година старите обитатели ще започнат да си продават къщите.“ Може би Фред имаше право — евреите трябваше да бъдат прогонени. От друга страна, те имаха право да живеят, където…
Наблизо се тресна врата. Нюман се обърна и видя как Фред излезе от къщата си и подръпна панталона, който се беше смъкнал под закръгленото му коремче. Захапал беше поредната пура, очевидно току-що беше приключил с вечерята. Разкърши гръб и се загледа в камиона на ъгъла. После се обърна към Нюман, чиято веранда беше отделена от тази на съседа с ниска тухлена оградка. Винаги след хранене изглеждаше преял и някак брутален, може би заради пурата, която войнствено стърчеше между зъбите му, и присвитите подпухнали очи.
Безмълвно кимна по посока на камиона. Нюман гневно стисна устни и поклати глава.
Все така безмълвно Фред се приближи и прехвърли крак през оградката.
Сърцето на Нюман тревожно се сви. Усети как дланите му, вкопчени в страничните облегалки на шезлонга, се овлажниха от пот.
— Седни — каза любезно, както повеляваха добросъседските отношения, и си свали очилата.
Онзи прекрачи оградката и се приближи. Излегна се на другия шезлонг, впери поглед в небето над покривите на къщите от отсрещната страна на улицата. Слънцето вече се беше спуснало толкова ниско, че се беше скрило зад камиона, който хвърляше дълга сянка върху паважа. Фред издуха облак дим, извърна очичките си, дълбоко вкопани в плътта му, и изпитателно се втренчи в съседа. Сърцето на Нюман отново затуптя до пръсване. Никога не знаеше какво изпитва Фред, защото очите му представляваха само две блестящи цепнатини.