— Вече носиш очила, а? — подхвърли онзи и засмука остатъците от храна между зъбите си.
— Да, едва от вчера — престорено нехайно отвърна Нюман и завъртя очилата между пръстите си.
Съседът изпъна крака и ги кръстоса.
— Аз пък чета надписите на табелите от два километра разстояние. Сигурно щото ям зеленчуци — добави и отново се загледа в покривите.
— Аз също, но не ми помагат — каза Нюман, вкопчвайки се в новата тема.
— Трябва да ги ядеш сурови. Гледай например кучетата. Като вземат да ослепяват, започват да се тъпчат с трева. Някой път обърни внимание на моите хубавци.
— Мислех, че тревата им помага против запек.
— Запекът и влошеното зрение са свързани — авторитетно заяви Фред.
Нюман не беше съгласен с твърдението му. Преди месец щеше ожесточено да заспори. Сега обаче не му се искаше — все пак съседът за пръв път сядаше на верандата заедно с него.
— Така ли? — измънка. — Не знаех.
— Това е факт. — Фред се обърна към камиона. — Можеш ли да прочетеш какво пише на камиона?
Нюман си сложи очилата:
— Пише „Лед“.
— Питам за надписа отдолу.
— А, това не мога да го прочета.
— „Доминик Одиторе, «Въглища и лед», Бруум Стрийт №46.“ — Той изведнъж се сепна, сякаш беше изненадан от способността си да прочете адреса. — Бруум Стрийт — повтори. — Това е в Южен Ист Сайд. — Извърна очи и изгледа Нюман. — Ето какви ни се натрисат в квартала.
Известно време двамата се взираха в камиона и Финкълстийн, който стоеше до него. Фред се обърна и понечи да добави нещо, ала остана втренчен в лицето на съседа си.
Нюман почувства как на устните му напират спасителни думи. Само че не беше сигурен дали няма да прозвучат малко фалшиво. Против природата му беше да призовава към насилие. А пък откакто Фред беше седнал при него, старата Дипоу най-безсрамно ги зяпаше. Предпочете да си замълчи. Съседът също не откъсваше поглед от него. Нюман почувства, че се изчервява. Извади си носната кърпа и шумно си издуха носа, само и само да си закрие лицето.
— Карлсън се басира с мен, че тази сутрин ще си купиш вестник от онзи.
— От онзи ли? — Сякаш отдалеч Нюман чу смеха си.
— Знаех, че няма да го направиш. От тук насетне Били всяка неделя ще продава вестници на същото място.
— Чудесно — промълви Нюман. Фред кимна и пак се загледа в камиона. Нюман се почувства, сякаш го лъхна прохладен ветрец, и се облегна назад. Обзе го приятно предчувствие за следващия ден — ще си намери работа, може би в „Дженерал Илектрик“, ще получава по-голяма заплата. Нещата ще се подредят. — Как са ти кучетата? — попита.
— Хванал ги е мързелът, иначе са добре. Подготвям голям лов за новия сезон.
— Отново ли ще ходите в Джърси?
— Да. — Фред замечтано въздъхна. — Братче, какво не бих дал сега да отида на лов. Да можеше да ловувам през цялата година, пак нямаше да се наситя.
Никога досега не бяха водили толкова интимен разговор. Нюман още повече се отпусна. До този момент го сковаваше усещането, че съседът го смята за загубеняк и мухльо. Сега поради някаква причина се беше издигнал в очите му. Мисълта беше успокояваща.
— Ще донесеш ли още лисичи кожи за съпругата си?
— Вече има две. Не ща да я разглезвам. Показах ли ти новата си пушка?
— Купил си друга, а? Странно, че не се увличам от ловуването — измънка Нюман и си каза, че може другия път да отиде с ловната дружинка. Утре ще си намери добра работа и ще отиде на лов със съседите.
— Никога ли не си застрелвал нещо? — недоумяващо попита Фред.
— Ами… не съм.
— Бил си на фронта, нали?
— Да, но… — Сравнението между отстрелването на животни и онова, което беше правил през войната, му се стори чудовищно. — Откровено казано, предпочитам да не говоря за този период от живота си. Дори ми се иска да го забравя.
— Претрепа ли някого?
— Да… Веднъж улучих един шваба.
— Как стана? — Фред наостри уши и напрегнато се загледа в събеседника си. — Как го утрепа? — добави почти шепнешком и без да помръдва.
Нюман се насили да се засмее.
— По обичайния начин — отвърна и извърна очи — чудно защо въпросите на Фред, свързани с „подвизите“ му през войната, му вдъхваха такъв страх.
— Отиде ли да видиш къде си го улучил?