— Не желая да говоря на тази тема — отсече. Струваше му се, че онзи случай има някакви последствия за него, ала не разбираше какви са.
— С един изстрел ли го гръмна? — попита Фред, все едно много държеше да получи отговор на последния си въпрос.
Двигателят на камиона забоботи, Нюман с облекчение се обърна и го проследи с поглед как се отдалечава. Финкълстийн и малкият му син стояха на тротоара и също гледаха камиона. Нюман мярна Фред, който се беше обърнал и се взираше в евреите. Скулите му изглеждаха подути. Извърна се и впери в Нюман синкавите си очички, надничащи през процепите на лицето му.
— Знаеш какво смятаме да правим, а? — промърмори; гласът му изведнъж загрубя.
— Аз… да, нали ми спомена.
— С нас ли си?
На Нюман изведнъж му се прииска да седяха по-далеч един от друг, за да има възможност да стане и да се разходи из верандата. Само така щеше да избегне погледа на Фред, без да възбуди подозрението му. Обаче бе впримчен, нямаше мърдане.
— Какво смятате да правите?
— Завинаги да ги прогоним от квартала.
— Как?
— Ще ги сплашим.
— Искаш да кажеш… — Нюман не довърши фразата.
— Ще направим така, че да не им харесва тук.
— По какъв начин?
— Членувам в една организация. Знаеш я.
— Да.
— Всеки ден при нас се записват все повече хора. Когато се съберат достатъчно, ще почнем да действаме.
И двамата не помръдваха. Неволно или не вече шепнеха. Нюман осъзна, че горчиво съжалява, задето е признал, че е убил човек.
— Не разбирам. Как ще действате? — попита простодушно, сякаш да хвърли прах в очите на съседа и онзи отново да го помисли за безобиден смотаняк.
— Вече ти казах — ще направим така, че да не им се иска да живеят тук. — За пръв път в гласа на Фред се прокраднаха нотки на раздразнение.
Нюман уж машинално си свали очилата. Вътре в него всичко се преобърна, когато онзи забучи показалеца си в бедрото му.
— Ще ти кажа. След като момчетата се върнат от фронта, ще търсят организация, дето ще им даде каквото искат. Никой няма да търпи това безобразие — чифути да изземват работата на нашите хора. Знаеш го — добави. Нюман не можеше да отрече, затова кимна. — В най-скоро време ще ни бъде първото събрание. Да те викна ли? Искаш ли да присъстваш?
— Добре. — Нюман се поколеба за частица от секундата и додаде: — Разбира се.
— Ще се запишеш при нас, а? Всички много ще ти се зарадват.
— Имаш предвид…
— Хората от квартала.
— И Карлсън ли членува в организацията?
— Естествено. Беше сред първите, дето се записаха. Един известен свещеник от Бостън ще присъства на събранието. Съдействаме си с отчетата — обясни, сякаш се извиняваше, — стига да ни играят по свирката. Важното е, че ако се обединим, ще ги изметем. — Той кимна по посока на еврейския магазин. — Ще ги изметем като мръсни твари. Е, какво ще кажеш?
Нюман вирна глава и присви очи, сякаш размишляваше. Защо си беше втълпил, че ще прибягнат до насилие? Ала щом отново погледна Фред, осъзна, че целият им разговор се е въртял около насилието. Преди да отвърне уклончиво, онзи добави:
— Трябват ни хора от твоята класа. Тази сутрин Карлсън беше готов да се обзаложи, че ще си купиш вестник от Финкълстийн. Смяташе, че си от онези.
Нюман забрави предпазливостта си и попита:
— От кои?
— Сещаш се за какво говоря.
Нюман не се досещаше. Изведнъж го жегна страхът, че изражението му издава недоумението му.
— Ще се запиша при вас — обяви и неспокойно се размърда.
Фред леко го шляпна по бедрото, изпъна гръб, протегна крака, придърпа крачолите на панталона си. Усмихна се като човек, който се кани да сподели съдбовна тайна, и заяви:
— Свестен си, Нюман. — Засмя се, все едно беше продавач, който е пробутал стоката си и е готов да прояви снизхождение. — Правичката да си кажа, ти си един от хората в квартала, дето мислех, че ще ми правят въртели.
Нюман се засмя:
— Кой? Аз ли да ти… правя въртели? — Едва сега осъзна, че през последната година Фред няколко пъти се беше опитал да подхване този разговор. Но той, Нюман, не си беше давал сметка какво се случва.
— Е, аз вдигам гълъбите. Време е да изведа кутретата. — Фред стана и прекрачи ниската оградка. — Ако имаш време, по-късно намини у нас. Знаеш, че в избата имам работилница, и съм се захванал да майсторя модел на яхта. Взе да ми харесва, като едното нищо ще се хвана с това хоби. Айде, до скоро.
— Стегни се — прошепна си Нюман, след като съседът си влезе у дома. Отново впери поглед в къщата на Карлсън от отсрещната страна на улицата и се поуспокои. Карлсън беше много по-изтънчен от Фред. Беше главен касиер в голяма банка. Банков чиновник. Нюман си спомни как онзи каза: „Нашествието започна.“. Фактът, че съседите проявяваха внимание към него, повдигна самочувствието му. Приятно беше да общува с хората от квартала. Може би след време щеше да се запознае с жена, която отговаря на високите му изисквания. Може би…