Мисълта за утрешния ден отново го връхлетя. Стана от шезлонга, изведнъж го жегна страх. Еднообразното му, но спокойно ежедневие безвъзвратно беше разрушено. Какво ли още го очакваше? Чу как се отвори мрежестата врата на съседната къща, Фред излезе на улицата, повел двата сетера, които радостно подскачаха и се омотаваха в каишките си. Видя, че Нюман още е на верандата, махна му и сърдечно се засмя. Поведе кучетата по тротоара, лапите им чаткаха по циментовите плочки. Тихо им говореше нещо и силно дърпаше каишките, когато животните изоставаха. След малко силуетите им изчезнаха сред падащия мрак.
Нюман остана още малко на верандата, вслушвайки се в заглъхващото чаткане, после тишината го обгърна. Споменът за топлата усмивка на Фред го изпълни с признателност и повдигна духа му, почувства се близък с хората от квартала. „Слава Богу — помисли си, — че не всички са глупаци като Гарган. Утре ще си намеря работа. Дори по-хубава от предишната. Работа, която…“
Видя нещо, което прекъсна оптимистичните му размишления — някой включи осветлението на витрината на ъгловия магазин. Жълтеникавият отблясък се сипна върху тъмния тротоар. В гърдите на Нюман пламна негодувание. Той се поизпъчи, стисна зъби. „Работи и в неделя — каза си. — Тия от неговата раса гледат да не изпуснат нито цент.“ Внезапно го обзе решителност, подклаждана от гнева. Седна. Щеше да изчака Фред да се върне и сериозно да поговорят за „онова нещо“. Докато се взираше в жълтеникавата светлина, почувства необясним прилив на сили, сякаш тялото му наедряваше. Представи си брадатия човек с молитвена шапчица, изпълнен със самодоволство. „Да му се не види, кой му е дал право да се заселва в този квартал?“ — запита се гневно. Продължи да седи сред сгъстяващия се мрак и да се ослушва за чаткането на ноктите на сетерите.
Осма глава
На другата сутрин, докато пътуваше с метрото към Манхатън, му се искаше по някакъв начин да накара мотрисата да се движи по-бързо. През тази гореща и безоблачна утрин си представяше прословутия остров като голям панаир, където ще обикаля сред сергии, отрупани с прекрасни стоки, за да избере онова, към което го тегли сърцето. Отиваше да си търси работа.
Години наред се беше увъртал около стълбовете в метростанцията, изпитвайки едновременно страх и надежда. Защото не знаеше коя роля ще съумее да изиграе, когато неприятностите го връхлетят. Ала вчера ги беше посрещнал на улицата, на публично място, и нищо ужасно не му се беше случило; напротив, преживяването го беше подтикнало да погледне с други очи на съседите си, да ги приеме като приятели. Днес се чувстваше самоуверен. Дори безкомпромисен.
Още по-точната дума бе „енергичен“. След като години наред беше работил на един и същи етаж в една и съща сграда, търсенето на работа бе като вълнуващо приключение. Друга обстановка, други хора, при това много по-интересни, може би коренна промяна в живота му… Кой би могъл да каже колко струват способностите му на пазара на труда? Докато през нощта размишляваше, му хрумна, че е извадил късмет, задето го уволниха. Заплатата беше прекалено мизерна за труда, който полагаше. Възнамеряваше да се пазари с новите си работодатели и да не позволи да го мамят. „Може би отдавна е трябвало да напусна. Да, трябваше!“ — помисли си и самодоволно се усмихна.
Мотрисата фучеше през тунела. Нюман носеше най-новия си костюм от тънък сивкав плат. Сламената шапка стоеше много добре на гордо вирнатата му глава. Носеше колосана яка в комплект със синята вратовръзка, която пазеше за специални случаи. Ноктите му бяха изрязани и грижливо оформени. Нищо не помрачаваше настроението му, усещаше се така, сякаш душата му беше без нито гънка, досущ като идеално изгладения му панталон. Сложил си беше очилата.
След като се настани на седалката, прегледа страницата с обявите във „Сънди Таймс“. Но във вестника (който бе грабнал на излизане от къщи, за да покаже на евреина в ъгловия магазин, че тази сутрин няма да му бъде клиент) нямаше нищо, което да го заинтересува. Разбира се, не очакваше да намери обява за работата, която би приел — в крайна сметка беше специалист в областта си. Пък и беше в прекалено добро настроение, за да чете някакъв си вестник. Вдигна поглед и видя нещо, което веднага привлече вниманието му. Табелка с рисунка, прикрепена над вратата на мотрисата. Изобразени бяха пътници в метро, от устата на единия стърчеше грамадна пура. Лицата на хората около него изразяваха отвращението им, надписът отдолу гласеше: „НЕ ПУШЕТЕ В ОБЩЕСТВЕНИТЕ ТРАНСПОРТНИ СРЕДСТВА. ПРЕЧИТЕ НА ДРУГИТЕ ПЪТНИЦИ.“ Но онова, което направи впечатление на Нюман, беше стрелката, нескопосано нарисувана с молив, посочваща пушача, над чиято глава бе надраскано „Евреин“. За разлика от друг път той не се почувства неловко. Напротив, нямата сцена (неколцина негови събратя стояха под табелката) му вдъхна още по-голяма увереност. Макар че ненавиждаше проявите на лош вкус, днес естетическите му чувства не бяха накърнени, сякаш непознатият „художник“ вече бе изгубил анонимността си и повече приличаше на банковия чиновник Карлсън отколкото на простак и грубиян. Открай време Нюман се страхуваше, че по случайно стечение на обстоятелствата и против волята си ще бъде въвлечен във внезапно избухнали метежи, защото насилието му вдъхваше ужас, ала тази сутрин страхът го беше напуснал. Каквото и да се случеше, благодарение на Фред той щеше да бъде подготвен, и ако станеше участник в бунт, щеше да играе роля, отговаряща на темперамента и достойнството му.