Поусмихна се на думата, написана над несъобразителния пушач, дори си каза, че е много подходяща. Обзет от чувство за превъзходство, огледа пътниците, намери „своя“ евреин и вдигна вежди — ах, какъв глупак бе този тип, който си седеше преспокойно, без да вижда зловещото предзнаменование, криещо се в наглед невинната табелка.
Слезе от метрото, изкачи се по стълбите и се озова в онази част на града, където се намираха административните сгради на няколко могъщи корпорации. Застана на ъгъла на улица, съседна на Уол Стрийт, и се огледа. Помисли си, че по нищо не се отличава от хилядите чиновници, прииждащи от предградията, които спираха за миг под лъчите на топлото утринно слънце, преди да влязат в небостъргачите и да заемат работните си места. Настроението му се повиши и той самоуверено пристъпи в грамадното прохладно фоайе на сградата, където се намираше и седалището на корпорация „Акрон“. Взе асансьора и слезе на петдесет и трети етаж. Изненада се, като видя, че разположението на помещенията е същото като в бившата му компания. Приближи се до бюрото на секретарката, изчака младата жена да отмести поглед от вестника, съобщи й името си и целта на посещението и поиска среща с началника на „Човешки ресурси“. След няколко минути тя го въведе в кабинет, обзаведен с луксозни кожени мебели.
Нюман седна на скъпия махагонов стол, поставен на приблизително метър и половина от бюрото на господин Стивънс — човек на около трийсет и пет години, с късо подстригана кестенява коса, очевидно възпитаник на престижен университет.
— Какво обичате, сър? — попита Стивънс и добави: — Разбрах, че сте от компания…
— Не, не — побърза да го поправи Нюман, отметна глава и снизходително се усмихна. — Младата дама попита какво съм работил и аз я осведомих, че…
— Разбирам — търсите работа при нас.
— Да, проявявам интерес.
Човекът любезно се усмихна и Нюман се обнадежди, че ще му предложат отговорен пост — Стивънс изглеждаше така, сякаш обмисляше важен въпрос.
— Каква е специалността ви, господине? — попита накрая, завъртя се на стола и изпружи крака.
— Като вашата. — Нюман се приведе и се усмихна, за да прикрие напрежението си. — Назначил съм повечето служители в компанията, в която доскоро работех. Питам се дали нямате свободно място.
Стивънс отново се завъртя с лице към посетителя и впери поглед в идеално подострения си молив:
— Откровено казано, в момента не търсим служители, но…
Нюман се изправи прекалено бързо — реакция, която противоречеше на привидното му спокойствие:
— Не се безпокойте, господин Стивънс. В момента опипвам почвата, така да се каже. Пожелах да се срещна с вас, защото мисля, че вашата корпорация би могла да използва човек като мен, но щом нямате вакантни длъжности…
Стивънс стана. Изглеждаше доволен, че посетителят бързо е схванал намека.
— Обадете се отново, ако не намерите подходяща работа — промърмори.
— С удоволствие. — Нюман посегна към валчестата дръжка на вратата.
— Благодаря, че сте се спрели на нашата корпорация, господин… Извинете, как ви беше името?
— Нюман. Лорънс Нюман.
Стивънс се поколеба — неловкото мълчание, продължило не повече от секунда, докосна слепоочията на Нюман като крило на невидима птица.
— А, да. Много ви благодаря, сър. Заповядайте отново.