— Непременно — шеговито подхвърли Нюман, насили се да се усмихне и напусна кабинета.
В асансьора витаеше едва доловимо ухание на парфюм — сигурно някоя жена беше слязла преди малко. Пред очите на Нюман изникна лицето на… как се казваше? Гъртруд. Гъртруд Харт. За миг му се стори, че тя стои до него. Слезе от асансьора, прекоси просторното фоайе и тръгна към въртящата се врата. Мислеше си, че сигурно е прекрасно да работиш в такава чудесна сграда. Следващата седмица отново щеше да посети Стивънс. И да поиска по-добра заплата.
Леко открехна вратата на телефонната кабина. Яката му беше подгизнала от пот — слава Богу, че през този ден нямаше повече срещи.
— Малоун? Хлапето, дето караше фургона с хляба ли?
Нюман се засмя. Изпитваше топло чувство към майка си в редките мигове, в които можеше да си позволи снизходително отношение към нея:
— Вече не е хлапе, а зрял мъж. Ще вечеряме заедно. Представи си, години наред сме работили в съседни сгради, но не сме се засичали.
— Добре, ще предупредя прислужницата. В колко часа ще се прибереш?
— Някъде около десет. Хайде, до скоро… Момент — момчето донесе ли вестника?
— Да, да. Пийни нещо студено да се разхладиш.
— Добре, мамо. А ти гледай повече да седиш на верандата.
— Комарите ме хапят.
— Ако стоиш вкъщи, остави прозорците широко отворени. Дочуване.
— Дочуване.
Той излезе от кабината и тръгна към масата, до която седеше Уили Малоун. Мислено се поздрави, че предвидливо е скрил поставката с писалките.
— Всичко наред ли е? — попита Уили. Изглеждаше като типичен ирландец — синеок, с грубовати черти и щръкнали уши. Беше побързал да се похвали, че има четири деца — малко множко за човек на трийсет и три години.
Нюман седна и отбеляза:
— Невероятно е, че толкова време работим в съседни сгради, а не сме се засекли.
— Може би защото идвам на работа в десет сутринта и си тръгвам в четири следобед.
— Сигурно. — Преди да се обади на майка си, Нюман се беше отбил в тоалетната на ресторанта и косата му изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от плувен басейн. — Май си извадил късмет с работата — добави неохотно. Беше поразен от работното време на Уили. Подозираше, че онзи послъгва — изглеждаше прекалено състоятелен за толкова млад човек. Избрал беше ресторант, в който той, Нюман, не би се осмелил да влезе — заведението беше посещавано предимно от борсови посредници. Приборите бяха сребърни, салфетките — от лен. Дебели греди кръстосваха тавана, дървената ламперия беше боядисана в черно.
— Ами… харесва ми — ухили се Уили. — Работата си я бива.
— Откога си в компанията?
— Откакто завърших гимназия. Всъщност не съм работил на друго място.
— Провървяло ти е, а? — Нюман се засмя, за да прикрие завистта си.
— Има нещо такова. Водя се заместник-началник на търговския отдел, но на практика ръководя работата, защото шефът е във флота. А при теб как са нещата? Между другото, много си се променил.
— Смяташ ли?
— Май нямаше да те позная, ако не ми се беше обадил.
— Човек се променя, след като чукне четирийсетте… знаеш как е…
— Сигурно. Какво ще поръчаш?
Сервитьорът вежливо се приведе да запише поръчката. Нюман имаше в джоба си седем долара. Най-евтините ястия в менюто бяха по два долара. Избра едно и с облекчение забеляза, че сътрапезникът му стори същото. След като видя колко заможен е Уили, вече съжаляваше, задето е предложил да вечерят заедно. Нямаше смелост да каже на бившия разносвач на хляб, че ще му бъде задължен, ако разпита дали има свободни места в неговото предприятие.
Сервитьорът се отдалечи, двамата отново поведоха разговор.
— Не си се женил, така ли? — озадачено промърмори Уили, сякаш да си състави мнение за събеседника си.
— Не. — Нюман отново се засмя. — Така и не ми остана време. — Усетеше ли, че има опасност някой да проникне през въображаемата му стена, гледаше да се усмихне, после млъкваше и машинално заопипваше първото, което му попаднеше — в случая сребърен нож. — Обаче имам нещо наум. — Изведнъж осъзна какво дърдори и изтръпна. — Нещата още са… в начален етап, но срещнах интересна жена. Май досега бях прекалено зает, за да си търся партньорка в живота.
— Значи отскоро си се отдал на романтични настроения.
— Не това ме тревожи. — Нюман се постара да говори с небрежната самоувереност на човек, който си знае цената. — Питах се дали знаеш за вакантно място в твоето предприятие. Специалист съм по подбиране на кадри и…
— Да, да, спомням си.
— Разбира се, много малко фирми имат отдел „Човешки ресурси“. Мисълта ми е, че само голямо предприятие ще прояви интерес към човек с моите способности.