— Все пак има такива фирми. Не съм сигурен как стои въпросът в нашето предприятие, но ако се интересуваш, ще поразпитам.
— Добре, стига да се сетиш. Но не си прави излишен труд…
— Не ми представлява трудност. Ще попитам още утре. Опита ли на друго място? Знаеш, че имам връзки почти навсякъде.
— Тъкмо излизах от „Майнес“, когато се срещнахме…
— Правилно си се ориентирал. Имат голям персонал…
— Поговорих надълго и нашироко с някой си господин Белоус. Симпатичен човек. Задържа ме почти час. Каза…
— Ей, сетих се към кого да се обърнеш.
— Към кого? — Нюман си свали очилата.
Всичко пред очите му се разми, смътно видя как Уили изплези език, докато размишляваше, готов да щракне с пръсти.
— Опитвам се да си спомня как се наричаше компанията, в която работи той. — Уили щракна с пръсти, нервно се понамести на стола и впери сините си очи в стъкления полилей. — В четвъртък се видяхме и той спомена, че търсят човек. Ако не се лъжа, ставаше въпрос за подбиране на кадри.
— Как се казва? Ако се наложи, ще го потърся.
— Името му е Стивънс. Коул Стивънс, обаче компанията ми се губи… А, сетих се. Корпорация „Акрон“. Служителят, на когото търсят заместник, бил извикан в армията. Представяш ли си — вземат трийсет и шест годишен мъж с две деца! Така или иначе мястото му е свободно…
Когато излязоха от ресторанта, лампите светеха, мрак падаше над улицата, напомняща дълбока долина. Грамадните сгради наоколо вече се губеха в нощното небе. Двамата тръгнаха към ъгъла, където щяха да се разделят.
— Отбий се, когато имаш време. — Уили хвана меката длан на Нюман.
— Благодаря. Поздрави семейството си.
— Непременно. Вземи си запиши — моят познат се казва Стивънс и работи в корпорация „Акрон“. Запомни ли?
— Никога нищо не забравям. — Нюман невесело се изкиска, сякаш казваше, че през целия си живот е бил отговорен, а какво получи за благодарност?
— Отиди при него още утре сутринта. Със сигурност знам, че търсят човек — настойчиво произнесе Уили — не проумяваше защо Нюман изведнъж посърна.
— На всяка цена. Лека нощ и не се преуморявай. — Нюман обезсърчено му помаха.
— Ти също. Обади се да ми кажеш какво е станало в „Акрон“.
— Добре.
Уили му махна и се отдалечи по тясната странична уличка.
Нюман не помръдна няколко секунди. После бавно извади от джоба си очилата и ги сложи.
В този час на деня човек можеше да разпъне палатка близо до Уол Стрийт и да спи дълбоко, необезпокояван от стъпки или бръмчене на автомобил. Заключените сгради приличаха на грамадни сейфове. Осветлението в магазините беше изключено. Наглед градът беше като мъртъв, над тротоарите се рееше зеленият мирис на океана. Нюман изпита усещането, че смълчаната висота на сградите наоколо го подтиква да тръгне напред. Вървеше бавно като човек, който със сетни сили се е добрал до разпродажба, но стоките вече са били свършили. Нито едно живо същество не дишаше с него по смълчаните улици, не се виждаха бездомни кучета или котки. Дори гълъбите се гушеха в пролуки по високите стени на църквите — безгласни, тихи, невидими. Нюман продължаваше да крачи и с безразличие се взираше в звездите, блеснали между сградите в далечния край на булеварда, който сякаш потъваше в залива. Едва сега си даде сметка колко е уморен, затова приседна на невисоката каменна ограда на църквата „Тринити“. Над него гълъбите неспокойно заплющяха с крила, после се умириха, очевидно успокоени, че не възнамерява да им причини зло. Усещането за безнадеждна самота отново завладя Нюман, той се спотаи в мрака и се заслуша в тишината.
Не беше в състояние да размишлява, защото си даваше сметка, че е безполезно. Интуицията му подсказваше, че с нищо не може да промени положението си. Фарсът, в който съдбата му бе отредила главната роля, бе толкова абсурден, че той дори нямаше сили да се засмее, а потресен и парализиран, безучастно наблюдаваше случващото се. Напълно непознат, търсещ да назначи човек с опит, го беше помислил за евреин, поради което той, Нюман, не бе получил работата, която му се полагаше по право. Ала онова, което замъгляваше съзнанието му, бе фактът, че не може да се върне и да обясни, че е станала грешка. Ето защо сега седеше в състояние, напомнящо транс, и се взираше в една точка.
Не съществуваха думи, с които да обясни на господин Стивънс, че…
Всъщност какво трябваше да обяснява? Той се помъчи да прогони мъглата, обгръщаща съзнанието му, и да разсъждава трезво. „Ще го убедя, че не съм евреин — каза си. — Дори мога да стигна дотам, че да му занеса кръщелното си свидетелство. Тогава той ще разбере, че не съм го излъгал.“