Мислите му се залутаха. Даде си сметка, че каквото и доказателство да представи, Стивънс няма да го назначи, нито ще започне да изпитва симпатия към него. Прозрението го озари само за кратко и бе ефимерно, ала той не се съмняваше в истинността му. Защото знаеше, че когато навремето работеше в остъкления си кабинет, никакви доказателства, никакви думи не можеха да променят формата на лицето на човека, когото той подозираше.
Лицето… Каква ужасна ирония! Сълзи парнаха очите му. Стана и отново тръгна по тротоара, сякаш се надяваше да намери сред мрака начин за излизане от абсурдното положение. „Възможно ли е — запита се — Стивънс да е погледнал лицето ми и да е решил, че съм неблагонадежден, алчен или нахален? Не може да бъде! Абсурд! Аз съм благонадежден и възпитан.“ Само че нямаше начин да го докаже.
Паника задълба като с нож плътта му и той ускори крачка. Сигурно имаше нещо, което да стори, за да убеди потенциалния работодател, че е благовъзпитан и достоен за доверие. Но какво? Какви маниери да възприеме? Нови маниери? Мили Боже, дали през последните дни бе променил походката и начина си на говорене? Обмисли поведението си и реши, че изглежда като преди. Тогава как, за Бога, да докаже на онези хора, че е същият Лорънс Нюман?
Лицето му! Като ударен от гръм спря до един уличен стълб. Това лице не беше неговото. Никой нямаше право да го отпраща заради начина, по който изглеждаше. Никой! Той не се беше променил, различно бе само лицето му, сякаш принадлежащо на човек от чужда и омразна раса. Онези се опитваха да го преобразят в двама души. Гледаха го, сякаш бе виновен за нещо, сякаш щеше да им стори зло. Нямаха право да се държат така! Не биваше да му го причиняват, защото той не бе никой друг освен Лорънс Нюман…
Стресна се от гласа си, върна се към действителността, отново се озова на пустата улица.
Разтрепери се като лист, ала в далечината зърна светлини, обрамчващи входа на метростанция, и забърза натам. Станцията се намираше през две преки, но краткото разстояние му се стори безкрайно. Като отмина двора на църквата, му се стори, че студените надгробни камъни му шепнат; мракът пък сякаш заплашваше да го погълне; продължи към светлините на метростанцията, ускори крачка, накрая затича.
Като се добра до своя квартал, не влезе вкъщи, а отиде при Фред. Завари го в обградения с бодлива тел кучкарник в задния двор. Отвори вратичката, двата червеникави сетера пристъпиха към него, започнаха да го душат, после се умириха и го загледаха. Той заговори с Фред за времето; под светлината на луната, спуснала се ниско зад тях, издължените им сенки се очертаваха върху пръстения под на кучкарника.
— Жалко, че цяла година стоят затворени тук само заради две седмици през ловния сезон — промърмори той, взирайки се в очите на красивите животни.
Фред погали по главата едното куче, изправи се и сложи ръце на кръста си:
— Не бери грижа, някой ден ще си имам къщица в провинцията. — Говореше уверено, сякаш вече преговаряше сделката и се стараеше да бъде делови.
— Спестяваш ли? — усмихна се Нюман.
— Къщата, дето я искам, със спестявания не се купува. Обаче рано или късно ще я имам. — Продължаваше да гледа кучетата.
— Сериозно ли говориш? — прошепна Нюман, поразен от увереността му.
— Че ти как смяташ? — Фред се извърна и се втренчи в очилата му. — Няма цял живота да бъда левак, я. Ще размажем евреите и париците ще рукнат като от повреден игрален автомат. Тия са така въшливи с пари, че даже съдовете си мият с гореща минерална вода.
Нюман тихо се засмя, съседът му отново се изкиска, наведе се за метлата и замете встрани кучешките изпражнения. Нюман го наблюдаваше, без да помръдне.
След малко отиде с него в избата, за да го погледа как заглажда с шкурка борда на миниатюрната яхта. Беше си сложил очилата. Седеше безмълвно, но не се чувстваше неловко, дори тъкмо обратното. Внезапно изпита необяснимо, но приятно усещане за голямо постижение. Докато се взираше в парчето шкурка между грубите пръсти на съседа, заговори за войната и как беше убил германеца. Фред престана да работи, в избата се възцари тишина, а Нюман говореше ли, говореше, дори описа раната, защото се беше приближил до мъртвеца и бе видял, че куршумът е проникнал през шията и е излязъл през челото.
Девета глава
Късен неделен следобед. Уличка в предградията, от двете страни на която са засадени дръвчета. Листата, изсъхнали от жегата, са неподвижни. Здравецът в сандъчетата на прозорците е клюмнал под тежестта на дебелия слой прах. Възрастна жена полива пожълтялата морава пред къщата си, старото й куче клечи до нея и сънено примижава. Две момчета, които са били на плаж, вървят към домовете си и подритват камъче, метнали са банските си гащета върху раменете си, зачервени от палещото слънце. Девойка по къс панталон мие с маркуч колата си, мъжете на близката веранда уж играят карти, но скришом наблюдават момичето. Мъж на средна възраст се е покатерил на висока стълба, опряна на стената на къща по средата на пресечката, и боядисва дървените кепенци на прозорците. Омаломощени от жегата конски мухи кацат по здравеца, досаждат на старицата, кучето и девойката и хапят врата на човека на стълбата.