Тези подробности се набиваха в съзнанието на Нюман, докато бавно нанасяше зелена боя върху дървените кепенци, лъхащи на жега. Макар че работеше старателно, не се беше качил на стълбата поради необходимостта от спешно боядисване на капаците, а тласкан от някакъв вътрешен импулс, както котка понякога безпричинно се покатерва на клон и съсредоточено наблюдава какво се случва под дървото.
Можеше да осъществи целта си само докато беше на стълбата. Ако седеше на верандата, неминуемо щеше да се изправи лице в лице с Фред и Карлсън при завръщането им от Парадайз Гардънс. Останеше ли в задния двор, щеше да излезе, че се крие от тях, а докато стоеше на стълбата хем се набиваше на очи, хем беше обърнат с гръб към улицата — така имаха възможност да го поздравят, ако пожелаят, а решаха ли отново да го пренебрегнат, щеше да се престори, че не ги е забелязал.
Бавно нанасяше зелената боя, позволяваше си дълги почивки, отново подхващаше работа и пак спираше, надавайки ухо да чуе бученето на колата на Фред. Призляваше му от нетърпимата горещина, лъхаща от тухлената стена, ала беше твърдо решен да остане на стълбата. Трябваше! Трябваше да узнае истината.
Бе в плен на ужасен кошмар, на безмилостна, но неясна халюцинация, и се мъчеше да се отърси от тях, да разбере какво му се случва. Машинално нанасяше боята, опитваше се да си спомни обстоятелствата, довели до това му състояние.
Мислено „върна лентата“ за последните дни, докато си търсеше работа, ала установи, че не знае дали дадено събитие се е случило в сряда, четвъртък или в понеделник. Дните бяха отминали, сега формите и цветовете им се бяха слели в безлично сиво.
Само петъкът ярко се открояваше в паметта му. В петък беше станало нещо ужасно.
На излизане от сградата на една корпорация първият пристъп на страх дойде заедно с вятъра. Макар че лятото още беше в разгара си, за миг сякаш настъпи есен. Нюман си представи как скоро ще падне сняг. Промяната в температурата му навя страх, че лятото ще отмине, а той още ще е безработен. През зимата не можеше да се самозалъгва, че е в отпуска. Човек не броди из улицата през студените дни.
Сякаш за да избяга от неприятната перспектива, влезе в някаква закусвалня, взе парче сладкиш, кафе и чаша вода и седна до една маса. Сладкишът се оказа глетав и Нюман посегна към чашата с вода. Неволно я бутна и водата се изля на пода.
Той извади носната си кърпа и учтиво я подаде на жената до себе си, защото чорапите й се бяха намокрили. Непознатата го погледна и очите й заприличаха на парченца олово. Нюман понечи да се извини, ала думите заседнаха в гърлото му, смразени от презрението, изписано на лицето й. Като че ли от нея внезапно лъхна леден повей и той усети, че ако не изкрещи, няма да установи контакт с човешкото същество, криещо се зад кръглите й очи. Не вдигна чашата, а продължи да се храни, все едно не чуваше ядното мърморене на непознатата.
Стана да си върви и едва сега се осмели да погледне младежа на съседната маса, който го наблюдаваше по време на сцената. Презрението на представител на по-висша раса към парий замъгляваше очите на непознатия, затова Нюман си придаде делови вид и бързо излезе от закусвалнята. Сърцето му биеше до пръсване.
Докато следобеда крачеше по улиците, трепереше като лист, защото усещането за враждебност неотлъчно го съпровождаше — невидимо и безплътно, но осезателно; мярваше се за миг върху нечие лице, четеше се в погледа на непознат, излизащ от магазин. Някакъв шофьор на камион ругаеше спуканата гума, ала Нюман бе убеден, че грубите думи са насочени към него. Усещането бе абсурдно, но… натрапчиво. Отказваше да го напусне. Ужасно абсурдно и ужасно натрапчиво.
Вечерта метрото го отведе у дома. Странно, но тези вечери предпочиташе мотрисите да са претъпкани. Хващаше влака в пет без две минути, намираше свободно място, а на следващите спирки се качваха все повече хора и той се оказваше притиснат от правостоящите. Тази вечер се загледа в шарената рокля на жената до себе си и умът му се зарея. Внезапно прозря истината. В предприятията, които бе посетил, сигурно имаше вакантни места. Войната още не беше свършила и хора с неговата специалност се търсеха, защото компаниите назначаваха хиляди работници. Ала след събеседването неизменно го отпращаха с отказ, придружен от престорено любезна усмивка. Защо? Защото разговаряше с колеги, с хора, които бяха получили същите указания, каквито той спазваше в компанията на Гарган. И те като него на секундата причисляваха кандидата към определена категория. Той вече бе осъзнал горчивата истина, че никога повече няма да уволнява и да назначава. Престижната работа му беше единствената радост в живота и донякъде компенсираше липсата на съпруга, само че никога вече нямаше да я упражнява, нямаше да изпитва тръпката от усещането за власт и отговорност. За Бога, какво би могъл да работи на тази възраст? Да опита в някоя фабрика? Да стане чиновник, продавач в магазин или… Не, не можеше. Беше специалист по…