Шестото чувство на човек, който често пътува с метрото, му подсказа, че неговата спирка наближава, и той някак си успя да стане. Преди, когато пътниците не му правеха път да стигне до вратата, той негодуващо ги изблъскваше. Сега обаче само любезно потупа по рамото човека, който му препречваше пътя, и от тази любезност му призля. Мотрисата спря, вратите се отвориха. Блъснаха го, той неволно притисна лице към гърба на човека пред себе си. За миг дишането му спря, в гърдите му се надигнаха ридание и неистово желание да излезе от тунела. Тълпата се раздвижи, хората бързаха, тласкани от глада и желанието да се приберат вкъщи; ненадейно изтласкаха Нюман от вагона и го запратиха срещу някакъв шишко, застанал пред вратата. Опитвайки да запази равновесие, Нюман протегна крак и за миг хвана за реверите непознатия. Шишкото гневно отблъсна ръцете му, пристъпи към вагона, но преди да се качи, процеди:
— Пасмина такава! Кога ще се научите на маниери?
Нюман искаше да се засмее, но от гърлото му се изтръгна само гневно ридание. Мотрисата потегли.
След като вечеря, той отново изпита необходимост да бъде с Фред. Прескочи ниската ограда между задните дворове, слезе по циментовите стъпала и влезе в избата на съседа. Фред работеше на тезгяха, Карлсън стоеше до него. Нюман се приближи и се загледа в сръчните пръсти на Фред, който монтираше миниатюрен бензинов двигател в яхтата-модел. Двамата сякаш не забелязаха появата му. Не им се сърдеше — бяха се съсредоточили в макета.
Фред приключи работата и седна, Карлсън се настани на люлеещия се стол, двамата заговориха за двигателя и колко бензин е необходим, та яхтата да измине петдесет метра по вода. Нюман стоеше до тезгяха. Дори не го бяха поздравили. Изминаха десет минути. Той се изчерви, но не се осмели да проговори. Фред го погледна и продължи да говори с Карлсън, който упорито не откъсваше студените си очи от него.
След още няколко минути Нюман рязко вдигна глава и възкликна:
— Моят телефон ли звъни?
Заслушаха се, той бързешком излезе от избата.
Прибра се, отиде в стаята си на втория етаж, застана до прозореца и се загледа в мрака, скриващ задния двор. Беше свъсил вежди, дишаше на пресекулки. После си легна — безпаметен, изцеден. След известно време заспа.
Както се беше замислил, изведнъж си даде сметка, че е приключил с боядисването на кепенците. Фред и Карлсън още не се бяха върнали от бирарията, където бяха отишли преди два часа, без да го поканят, макар че го видяха да седи на верандата. Той огледа кепенците, подложи ги на повторна инспекция да не би да е пропуснал някое местенце. Ала дървените повърхности бяха идеално боядисани и в същия цвят като кепенците на Фред и другите съседи от квартала.
Повече не можеше да стърчи върху стълбата. Напречните стъпенки смазваха ходилата му. Внимателно откачи от куката кофата с боята и бавно слезе. Щом стъпи на верандата, чу шум от двигател на автомобил.
Веднага позна колата на Фред и се захвана да прибере удължението на стълбата, привързано с въже. Автомобилът спря до тротоара.
Амортисьорите изскърцаха, двамата мъже отвориха вратите и слязоха. Нюман се престори на зает с развързване на въжето и не извърна глава. Беше боядисал кепенците на къщата си. Нямаше начин Карлсън, който забелязваше всичко, да отмине, без да коментира работата му. Освен това сега го виждаха за втори път, следователно беше невъзможно да си отидат в домовете, без да го поздравят, камо ли без да се извинят, че не са го поканили да ги придружи.