Остави въжето да се плъзне между дланите му и свали стълбата. Чу чаткането на токовете на Карлсън, когато той прекоси улицата, за да влезе в къщата си. Чу стъпките на Фред по циментовата пътека и как онзи се качи на верандата си, чу как се отвори мрежестата врата…
Не издържа, обърна се и подвикна:
— Здрасти.
Фред спря на прага и се втренчи в него през мрежата. Подутите му клепачи бяха зачервени, лицето му — подпухнало от алкохола. Нюман се разтревожи, като го видя да навежда глава, докато носът му се притисна до мрежата. Онзи глуповато се усмихна и дрезгаво промърмори:
— Ударих едно-две… — Опита да се изправи, но се олюля, удари се в касата на вратата и най-сетне изчезна по коридора.
През нощта Нюман не можа да заспи — лежеше на кревата до отворения прозорец и се взираше в луната. Носът на Фред, притиснат до мрежата, не му излизаше от ума. Дали не намекваше нещо… примерно, че на някого ще му счупят носа? Ала веднага след това бе заговорил съвсем дружелюбно. Пък и беше пиян. Но все пак защо се държеше толкова странно?
Часовете бавно се нижеха, сред нощната тишина Нюман се чувстваше изоставен и самотен. По едно време стана, отиде в банята, включи осветлението, застана пред огледалото и дълго се взира в отражението си. Не мислеше за нищо, не кроеше планове, дори не се страхуваше. Изглежда, вече беше станал напълно безчувствен.
Сутринта отключи входната врата, излезе на верандата и едва не се спъна. Неговата кофа за смет беше преобърната сред канавката, боклуците бяха разхвърлени по моравата. Огледа се в двете посоки. Всички други кофи бяха покрити и стояха до тротоара.
Десета глава
Финкълстийн още беше млад, но притежаваше типичната за евреите мъдрост на старец. Добре разбираше какво става. Нямаше как да не знае. През последните три седмици, когато в шест сутринта излизаше от дома си, за да отвори магазина, два пъти заварваше кофата за смет преобърната, а боклуците — разхвърлени по тротоара.
Затова, когато в шест часа този понеделник отново я видя обърната и няколко кори от грейпфрут — хвърлени пред верандата му, машинално се наведе, с две парчета картон събра боклука и отново го изсипа в кофата. През цялото време се усмихваше. Усмихваше се винаги, когато се страхуваше или се ядосаше. Сякаш през целия си живот слушаше все един и същ тъп виц и единственото, което можеше да направи, бе да се присмее на глупостта на разказвача. Сега обаче се усмихваше и за друго — струваше му се, че някой го наблюдава от една къща на отсрещната страна на улицата.
Едва след като върна кофата на мястото й и се изправи, за да огледа другите боклукчийски кофи, стоящи непокътнати на отредените им места, едва тогава го обхвана недоумение. Моравата пред дома на Нюман също бе осеяна с отпадъци, неговата кофа също беше преобърната.
Финкълстийн дълго се взира в съседската морава, премисляйки фактите. Запита се възможно ли е жена му да е била права, като твърдеше, че Нюман е типично еврейско име? Не й вярваше, макар че не знаеше защо. Приемаше за даденост, че съседът, който работеше в голяма фирма, не е евреин, макар че напоследък…
Така или иначе от много мислене полза нямаше, чакаше го работа, затова отключи, отвори прозорчето над вратата, извади дървената стойка и разопакова вестниците, които доставчикът с камиона винаги оставяше на тротоара. Тъкмо се канеше да разреже канапа, видя ъгълчето на жълто листче, стърчащо изпод най-горния „Таймс“. Извади го. Прочете написаното и пулсът отново закънтя в слепоочията му. Сгъна листчето, прилежно го прибра в горното си джобче, но така, че малко да се подава.
След като подреди вестниците на стойката, извади сгъваемото столче и седна пред магазина в очакване на ранните клиенти. Няколко минути по-късно, след като продаде няколко вестника, издърпа листчето още по-нагоре.
Седнал пред магазина, приличаше на шишкав Буда. Съпругата му беше чудесна готвачка и това вредеше на линията му. Бе едва на четирийсет и две, но вече имаше двойна брадичка. Навлизаше в онзи период от живота, когато се беше примирил, че не може да попречи на шкембето да провисне над колана му. Все още обаче бе широкоплещест, имаше яки ръце и стъпваше пъргаво. Дори в този ранен час, и то още преди закуска, пушеше една от неизменните си пури. Утринта бе прохладна, небето — кристалносиньо, облаците — пухкави и бели. Финкълстийн отпусна на гърдите си месестата си брадичка, скръсти ръце и остави топлите лъчи на ранното слънце да погалят врата му.
Винаги седеше неподвижно. Беше някак вродено у него. Боклукът по моравата на съседа блестеше под слънцето. Както обикновено в осем часа Нюман излезе за работа. Закова се като ударен от гръм и се втренчи в отпадъците. Тръгна обратно към къщата, но не се изкачи по стълбите, пак спря и се подвоуми. Обърна се, отново се вгледа в боклуците, след кратко колебание започна да ги събира. Като свърши, избърса ръцете си в празен брезентов чувал, извади кофата от канавката и я сложи на тротоара.