Тръгна към магазинчето. Забави ход пред къщата на другия съсед — онзи, ловеца, и я огледа. Извърна се, впери поглед в дома на Карлсън. Поколеба се и тръгна към дрогерията, като оглеждаше боклукчийските кофи по пътя си.
Финкълстийн никога не го беше виждал толкова разгневен. Изпънатата му дясна ръка трепереше. Изглеждаше толкова объркан, че на евреина му стана жал. Когато онзи се приближи на десетина метра от магазинчето, Финкълстийн си „лепна“ непроницаемото изражение, което наскоро бе усвоил, и зачака съседът да го подмине. Нюман обаче спря.
Финкълстийн го изгледа спокойно. Долната устна на Нюман трепереше като пихтиеста мида. Примигваше бързо, сякаш се опитваше да се отърси от лош сън.
— И моята бяха съборили — отбеляза евреинът и махна към кофата си.
Нюман я погледна, сетне пак се обърна към Финкълстийн. Понечи да каже нещо, но се задави. Прокашля се и пресипнало изрече:
— Кой?
Финкълстийн се изсмя:
— Кой ли? Кой го прави всеки път? Християнският фронт.
Вгледа се в треперещата долна устна на съседа.
— Мислите, че са те, а? — разсеяно попита онзи.
— Кой събаря кофите на хората освен тия негодници? Порядъчен човек не би го направил.
— Може да са били деца — колебливо промърмори Нюман.
— Може, ама не са. — Евреинът се засмя. — Снощи си легнах едва в един часа и станах в пет да се избръсна. Между един и пет по улиците не ходят деца. Не се тревожете, от фронта са били.
Лицето на Нюман започна да почервенява. Финкълстийн не можа да определи дали той изпитва гняв или страх. Реши да рискува:
— Не се притеснявайте, господин Нюман. При вас сигурно е било грешка.
Нюман рязко се обърна към него, но в черните очи на Финкълстийн не личеше убеденост, че е било грешка — имаше само любопитство. Нюман също се чудеше. Машинално приглади сакото си, постоя още няколко секунди и тръгна към метрото.
Финкълстийн го изпрати с поглед. „Много е спретнат — помисли си, като гледаше как човекът с хубав син костюм се скри зад ъгъла. — И голям чистник. Навярно се е ядосал, че са разпилели боклук по моравата му.“
Подсмихна се и пак седна на сгъваемото столче. След като минаха сутрешните часове, през които от дъжд на вятър имаше клиенти, извади от джобчето си жълтото листче, намести големите си очила и отново го прочете.
„Чифутино, ако до пет дни не се махнеш от квартала, ще съжаляваш, че си се родил.“
„Пет дни — помисли си и тихичко се изкиска. — Колко великодушно да ми дадат цели пет дни.“ Пак се изсмя и пъхна листчето в джоба си, като го остави да стърчи. Отново седна и огледа улицата, готов да се усмихне на поредния клиент.
Единайсета глава
Шокът от преобърнатата кофа за боклук като че ли накара Нюман да мисли по-трезво. Вместо да продължи с абсурдното търсене на известни имена от големия бизнес, той се съсредоточи върху стотиците обяви за монтьори, ковачи, общи работници и бояджии. Разсъждаваше, че всяка фирма, търсеща толкова много работници, вероятно се нуждае от някого, който да ги назначава. По тази логика реши да посети административната сграда на корпорацията „Майерс-Петерсън“, за която досега не беше чувал.
Основният им завод беше в Патерсън, Ню Джърси, но тук, на десетия етаж в сградата на Двайсет и девета улица в Манхатън, се намираше снабдена с климатик кантора, олицетворяваща представата му за голяма, стабилна компания. В мирно време фирмата се занимаваше с производство на вентилатори и други електроуреди. Кантората — или поне чакалнята, единственото помещение, което бе видял до момента, беше обзаведена модерно, но с вкус. Добро впечатление му направиха и елегантните мъже с вид на бизнесмени, които седяха на удобните кресла и канапета. Цялата обстановка му вдъхна увереност, че ако се закрепи тук, ще има голям шанс да запази работата си и след войната.
Като външен човек, седнал на коженото кресло, чакайки да бъде приет от господин Ардал, той със страх си представяше идването на тази катастрофална епоха. Ако обаче допуснеше, че днес ще го вземат на работа, можеше спокойно да очаква настъпващия период на масова безработица. Защото не беше преодолял презрението си към това време, когато всеки, достатъчно силен, за да размахва чук, можеше да се надява на някаква надница. Всъщност като човек с толкова много качества не можеше да не мечтае тайно за отминалите дни при една друга депресия, когато бе абсолютно сигурен, че ще запази работното си място, докато другите около него оставаха на улицата. Удоволствието да получаваш пари бе много по-малко във време, когато всеки можеше да печели.