Выбрать главу

И някак си, докато оглеждаше чакалнята и младата жена на рецепцията, Нюман изпита силно предчувствие, че в тази фирма късметът му най-после ще проработи. Пробва да види как ще звучи името на компанията, като го произнесе.

— Работя в корпорация „Майерс-Петерсън“, произвеждаме електроуреди — изрече тихо, сякаш обясняваше на любопитен познат.

Прозвуча почти естествено.

През този ден споменът за преобърнатата кофа нито веднъж не изплува в съзнанието му, защото вече бе дълбоко погребан. В продължение на три дни бе скитал из улиците и през цялото време мислеше за кофата. След инцидента с разсипания боклук отиде в града и се върна чак привечер. Хапна съвсем малко и отиде при Фред, който пак работеше в избата, и му разказа за случката. Онзи се изненада и го увери, че е било грешка. Или грешка, или някой от организацията се е престарал. Нюман се успокои. След като си легна обаче, започна да се чуди. Фред със сигурност бе забелязал боклука, докато е разхождал кучетата, преди да отиде на работа. Защо се преструваше, че не знае? Винаги разхождаше любимците си в седем сутринта.

Служителката направи знак на двама от чакащите и те минаха през сводест проход, зад който се простираше коридор с врати от двете страни. Жената любезно обясни на Нюман, че господин Ардал ще го приеме само след няколко минути. Любезността й стопли сърцето му. За пръв път, откакто беше влязъл, изпита симпатия към нея, макар че беше еврейка. Тъкмо този факт (въпреки че в момента не го осъзнаваше) бе повод за твърдата му убеденост, че ще го назначат. Още щом слезе от асансьора и я зърна, почувства, че тук има шанс и за него. Но не защото наемаха евреи — та той бе евреин, колкото Хърбърт Хувър. Някакво вътрешно усещане му подсказваше, че ще успее. Защото той беше Лорънс Нюман, човек с голям опит в бизнеса. В този момент не можеше да съществува никаква друга причина.

Служителката го повика, стана, изпрати го до сводестия вход, посочи напред по коридора и му обясни колко пъти трябва да завие и в каква посока.

Нюман тръгна по коридора и лесно намери кабинета на Ардал. Почука на стъклото и чу глас отвътре. Свали си шапката и влезе. Отначало кабинетът му се стори празен, защото на креслото зад голямото бюро не седеше никой. След миг обаче някъде отляво прозвуча женски глас:

— Седнете, моля.

Нюман се обърна. Щом я зърна, сърцето му се разтуптя, но очите му сякаш сами се извърнаха от нея и той се настани на стола до бюрото. Седна с гръб към нея, не смееше да я погледне. Чувстваше се като заслепен от експлозия, избухнала в живота му, и нямаше да прогледне, докато отломките не изпопадат по земята.

Жената мина покрай него, за да седне зад бюрото, лъхна го миризмата на парфюма й. Почувства как мускулите на краката й се напрягат, докато сяда, шумоленето на роклята й проехтя в ушите му.

Погледна я, без да има представа какво е изражението му. Все пак опита да се усмихне. Странната й вежда се вдигна изпитателно както при първата им среща, само че сега той нямаше възможност да стане и да й обърне гръб. Устните й потрепнаха за момент, сякаш тя се мъчеше да прогони представата, която вече си е изградила за него.

— Господин Ардал го няма в момента, аз го замествам. Ако искате, можете да го изчакате. Някои мъже не обичат да се явяват на събеседване при жена — изрече с официален хладен тон.

Неспособността да отгатне емоциите й по гласа й още повече смути Нюман.

— Ня… няма проблем.

„Изкиска се… идиотски!“ — упрекна се мислено.

— Искате да работите тук, така ли? — безизразно попита жената.

Нюман кимна:

— Питах се дали има нещо като за мен.

— Какво умеете?

Говореше монотонно, сякаш безжалостно го стягаше в невидима примка. Не помръдваше. Може би едва сдържаше гнева си, затова седеше толкова изправена, с вдигната вежда и го фиксираше с поглед. „А може би така се държи с всеки кандидат за работа“ — обнадеждено си помисли Нюман.

— Бих искал по възможност да използвам професионалния си опит.

— Не ви е необходим професионален опит в тази фирма. Тук наемат всякакви. Достатъчно е да сте американски гражданин. Евреи, чернилки, жабари, всякакви.

Той дълбоко си пое въздух, но думите му се загубиха, преди да успее да ги изрече.