— Не знаехте ли?
— Ами, името…
— Майерс е евреин.
Нюман се престори, че размишлява над този факт, и замълча. Всъщност не го интересуваше какъв е Майерс.
— Май не ви се иска да работите тук, а? — попита го тя и се усмихна съчувствено като човек, изпитващ силна болка, към пациент със същото заболяване.
Той я погледна с тъжни очи, макар че вътрешно ликуваше, задето е видяла в него отражение на собственото си страдание.
— По-добре се примирете — посъветва го тя.
Нюман примигна — безпомощно, обидено.
— Загазили сте, господин Нюман. Сега ви разбирам.
— Наистина ли?
— О, да, вижда се.
Тя плъзна поглед по лицето му.
— Искрено съжалявам, че ви взех за… — започна той, като я подтикна и тя да сподели мислите си.
— Няма нищо. Бога ми, не ми беше за първи път. Единствената причина да избухна така беше, защото си помислих… е, знаете какво.
— Наистина ли така си помислихте?
— Ами… не съвсем. Знаете как е. Когато се ядосаш много на някого, изведнъж ти се приисква да е един от „онези“. Зависи от гледната точка. Например сега. — Гъртруд слисано го изгледа, сякаш й беше поискал съвет за нова прическа. — При тези обстоятелства изобщо не би ми хрумнало. Разбирате ли какво имам предвид?
— О, да, много добре ви разбирам.
Никога не беше говорил толкова свободно с жена, която смята за красива. И като я гледаше в лицето, почувства, че в някакво отношение и той е първият, пред когото тя се разкрива. Обхвана го спокойствие и мълчанието вече не беше тягостно. За първи път между тях нямаше напрежение и Нюман с радост и надежда се потопи в тишината. А когато тя заговори, му се стори, че чува най-съкровените й мисли с яснотата, с която виждаше спокойствието в блестящите й очи.
— Не мога да ви назнача — тихо изрече тя, като сведе поглед, — но ако се върнете след около час, Ардал ще е тук и ще му предам за вас.
— Чудесно. Има ли свободно място?
— Е, няма да сте на предишната длъжност, но работата е сносна. Трябва им човек, който да ръководи дистрибуторите. Ще ги разпределяте в съответните отдели. За целта е необходимо да се запознаете с дейността на компанията, но ще ви обучат. Ще бъдете нещо като диспечер на търговските представители… Май точно така се казва, фирмата е по-голяма, отколкото изглежда. През октомври ще наемат още два етажа в сградата. Вие ще имате грижите дистрибуторите да не се струпват, където не трябва, и да пречат на работата. Предполагам, че длъжността ще остане и след войната, освен ако цялата страна не фалира, като сключим мир.
— Що за човек е Ардал?
— О, свестен е. Католик. Не си мислете, че вземат само чужденци, само защото служителката на рецепцията е такава. Петерсън е швед, поне така мисля. Има ги всякакви. Счетоводителят пък е чернокож.
Изправи се. Нюман също стана.
— Трябва да подготвя някои документи — обясни тя. — Ще дойдете ли пак?
В гласа й прозвуча известен интерес към него и това го въодушеви.
— О, да — побърза да отговори, — да кажем след час?
Тя погледна часовника си.
— Добре, след час. Ще предам на Ардал за вас.
Погледите им се срещнаха.
— Много ви благодаря — измънка Нюман и се насили да изпъне рамене.
— Няма защо.
Тя безжалостно пренебрегна опита му за малко повече интимност. Отново седна пред пишещата машина и без да му обръща внимание, бързо затрака по клавишите.
Нюман запристъпва към вратата, усмихна се, но жената не го погледна, затова си излезе. Когато се озова на улицата, с изненада се сети, че дори не е попитал каква заплата ще получава. Естествено нямаше значение. Нищо — нищичко на света като че ли нямаше значение. Важното бе, че отново се чувстваше желан, почти полезен. Тя буквално го беше помолила да се върне, което на практика бе все едно Фред, Карлсън, Гарган и господин Ларш да организират прием в негова чест. Във всеки случай през този ден невидимото присъствие на опасността не се усещаше никъде.
Дванайсета глава
Не беше щастлив. Още на втората седмица осъзна, че се е превърнал в слуга на търговските представители, които изобщо не ги беше еня за него. Не беше щастлив, но пък и никога не бе ходил на работа с такова желание всеки Божи ден. Гъртруд му вдъхваше такава жизненост, че цялото му съществуване, преди да я познава, изглеждаше като отшелничество, безсмислено пропилени години.
Една вечер, когато леко захладня, двамата се разхождаха по Пето Авеню. Понякога Нюман изпитваше такава любов към Гъртруд, че му идеше да я прегърне и разцелува насред улицата. Особено в моменти, в които минаващите мъже я заглеждаха — беше сигурен, че е достатъчно да й прошепне, че иска да се ожени за нея, и тя щеше да приеме. Това бе рядкост в живота му — да си пожелае нещо и то да се сбъдне.