— Какво си мислиш? — уж небрежно подхвърли Нюман.
Гъртруд се обърна и го погледна изпитателно. Ефектът от алкохола бе преминал.
— Ще продължиш ли да ходиш с мен? — попита сериозно.
— Ти искаш ли? — измънка той.
— Кажи „да“ или „не“. Мразя увъртанията! — В гласа й се доловиха нотки на раздразнение.
— Да, разбира се, искам. Но исках да чуя мнението ти.
Гъртруд продължаваше изпитателно да се взира в него.
— Защо излизаш с мен?
— Приятно ми е.
— Откровен ли си? Нищо ли не те дразни?
— Понякога си… — колебливо подхвана той.
— Прекалено самоуверена, нали? — Гъртруд извърна глава, сякаш се засрами.
— Няма значение — смутолеви Нюман, но така и не извърна очи към него.
След малко той поде:
— Разкажи ми повече за себе си, Гъртруд.
— Защо?
— Ще ми се да те опозная по-добре. Спомена, че си била в Холивуд. Как беше там?
— Биваше.
— Във филми ли си искала да се снимаш?
— Аха.
— Като актриса?
— Певица съм.
— Сериозно? Професионална ли?
— Да. Имала съм над двеста изяви.
— Какво изпълняваш?
— Всякакви песни. Весели, тъжни…
— Какво стана? Гласа си ли загуби?
— Уви, не.
— Защо го казваш?
— Още искам да пея. И все още мога.
— Защо не пееш?
— Човек не трябва да прави една и съща грешка два пъти, ако може да я избегне.
— Каква грешка?
— Не ми се ще да пътувам на турнета с някой състав. Искам много хора да ме гледат. Да играя във филм.
— Защо не те взеха? Сигурен съм, че пееш прекрасно.
— Външността ми е неподходяща.
— А!
— Явих се на прослушване, но ми казаха, че изглеждам твърде тъжна.
— А! — тихо повтори той. — Къде отиде след това? В Холивуд ли остана?
— Да. Заради климата.
— Дълго ли стоя без работа?
— Не се чувствах добре… Сигурен ли си, че искаш да ти разкажа?
— Да. Наистина, Гъртруд.
— Добре. Явих се на прослушването и ме отхвърлиха. Тогава осъзнах, че е безсмислено. Зарязах професията. Бях си създала контакти и се надявах да получа някоя роля, но всичките ми познати искаха все едно и също, а така се бях отвратила от мъжете, че не понасях да докосна дори ръката на шофьора в автобуса, когато му плащам билета. Затова две години работих при собственик на козметичен салон за кучета. Нали се сещаш, миене, рязане на нокти…
— Да, чувал съм за подобни глезотии.
— Беше свестен… за мъж. Успях да се съвзема и пак започнах да ходя на срещи. Е… — фаровете на преминаваща кола озариха с мека светлина спокойното й лице и то му се стори величествено. — Влюбих се в актьора. Поканих и мама на сватбата.
— Къде си родена?
— В Рочестър. Бяхме седем сестри. Аз съм най-голямата. Майка ми почти не се свърташе вкъщи.
— Той разколеба ли се?
— Може би изобщо не е имал намерение да се жени за мен. Офейка яко дим.
— Тогава ли се разболя?
— Да. Върнах се в Рочестър, не работех, изпаднах в депресия. Тогава осъзнах къде е проблемът.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се обърна към него и се замисли за момент.
— Слушал ли си проповедите на отец Кохлин?
— О, разбира се. Много пъти.
— Почувствах, че той говори на мен. Като го слушах, разбирах, че сме на една вълна. Само това искам от хората, да сме на една вълна, а той беше. Като чуех гласа му, ме обливаше пот. Нещата, които говореше, бяха толкова верни, разбираш ли? Не съм чувала друго духовно лице да се престраши да назове истината. Той наистина познава Бог… Не мислиш ли?
— Така е. Мисля, че много ясно казва нещата. Католичка ли си?
— Не, но ходя на църква почти всяка неделя. Не е нужно обаче да си католик, за да му вярваш.
— Знам. Само попитах.
— Той ме накара отново да повярвам в Бог. Наистина. Не са празни приказки, отецът ми даде надежда. Помогна ми да разбера, че още има честни хора.
Обгърна ги тишина, тържествено спокойствие. Нюман бе убеден, че последните й думи се отнасят за него заради искреното му отношение към нея през последната седмица. В тези моменти на мълчание той се замисляше каква чиста душа носи тази жена. Колко разочарования е преживяла. Изведнъж му се прииска да я притисне в обятията си, да я защити. Въпреки това едно предателско гласче му нашепваше: „Защо говори с бруклински акцент, след като е родом от Рочестър?“
— В Рочестър ли си ходила на училище? — попита уж между другото.
Тя го погледна:
— Не вярваш ли, че съм от Рочестър?
— Разбира се, че ти вярвам. Само се питах…
— Вярваш ли всичко, което ти казвам? — прекъсна го тя.