— Полисия!
Той се върна в спалнята и спусна стъклото на прозореца толкова ниско, че през процепа не биха могли да се промъкнат ни животно, ни човек. Просна се по гръб на леглото и се ослуша. Нищо не нарушаваше тишината на нощта. Чака дълго. На шест преки от дома му въздушната железница с тътен отмина към Манхатън. Откъм улицата вече не се чуваше нито звук. Нюман поклати глава, опита се да си представи що за жена ще броди из града посред нощ, при това сама. Или не сама, но в компанията на пиян грубиян. От друга страна, може би се е връщала от нощна смяна и да е била нападната от непознат. Не, тази възможност автоматично отпадаше. Според Нюман акцентът на жената някак доказваше непочтеността й — беше убеден, че тя умее да се пази, защото е свикнала на такъв живот. Знаеше със сигурност, че всички пуерториканки са свикнали да ги ругаят и да ги подлагат на побои.
Умората отново го обзе, замъгли съзнанието му, сякаш въобще не се беше събуждал; затвори очи и се помъчи да заспи. Дебелите му пръсти, стиснати в юмруци, бавно се отпуснаха, устата му зейна като на риба, защото през тесния му нос не преминаваше достатъчно въздух. Както винаги лежеше по гръб, едната си длан бе положил върху закръгленото си коремче, късите му, леко изкривени крака бяха протегнати, пръстите повдигаха чаршафа. Дори в съня си сякаш спазваше правилата на доброто поведение — когато след малко ветрецът замря, ръката му отметна чаршафа, после се върна върху топлото му коремче. При събуждането му завивките изобщо нямаше да са изпомачкани, а червеникавата му коса щеше да е все така гладко сресана наляво.
Втора глава
Допреди няколко седмици му правеше удоволствие сутрин да излиза от къщата. Появяваше се на верандата, жизнен като ранобудна птичка, слизаше по теракотените стъпала, зорко оглеждаше мъничката морава за парченца хартия, които вятърът е донесъл през нощта. Чевръсто събираше боклуците, пускаше ги в кофата за смет на улицата, обръщаше се, с умиление оглеждаше къщата и тръгваше към станцията на метрото. Винаги ходеше бързо и леко приведен като куче, опъващо каишката си, не поглеждаше нито наляво, нито надясно, сякаш се страхуваше минувачите да не си помислят, че се шляе безцелно.
Ала тази сутрин още като излезе на верандата, жегата парна румените му страни, пухкави като на дете, напомни му за онова, което се беше загнездило в тялото му. За миг той се почувства безпомощен и изплашен. Измина няколкото крачки до първото стъпало, но спря, защото нещо изпращя под краката му. Наведе се да разгледа теракотения под на верандата, повдигна идеално излъсканата си обувка и видя парче целофан, залепнало за подметката. Хвана го с два пръста, слезе по стъпалата, измина късата алея, отвори кофата за смет и хвърли вътре целофана. За миг остана на тротоара, машинално приглади тъмносиньото лятно сако върху шкембенцето си, за което често казваше, че все повече заприличва на заоблено хълмче, и усети как потта се стича под колосаната му яка. Обърна се и невиждащо се втренчи в къщата.
Човек, който за пръв път стъпваше в квартала, нямаше да забележи разлика между къщата на Нюман и съседните постройки — строени в редица двуетажни тухлени сгради с гаражи под високите предни веранди. Пред всяка се издигаше грациозен клен, който по нищо не се отличаваше от събратята си, тъй като всички бяха засадени през една и съща седмица преди седем години при завършването на постройките. Според Нюман обаче имаше няколко много съществени разлики. Все така застанал до кофата за смет, той вдигна очи към кепенците, които собственоръчно беше боядисал в светлозелено. После погледна мрежите против комари, които беше закачил на панти, затова те се отваряха като прозорци, вместо да са провиснали като мрежите на съседите. Много често съжаляваше, че къщата не е от дърво, та да разполага с повече площ за боядисване. При сегашното положение не му оставаше друго, освен да се занимава с колата си, качена на бетонни трупчета в гаража. Преди избухването на войната, през неделните дни изкарваше автомобила на улицата, грижливо го избърсваше отвън с мека кърпа, напоена с полираща течност, почистваше седалките и закарваше майка си до черквата. Въпреки че никога не би го признал, сега, когато колата беше на трупчета, грижите за нея му доставяха много по-голямо удоволствие — всеизвестно беше, че ръждата е най-големият враг на машина, която не се използва. По време на войната в неделите той изваждаше от мазето идеално поддържания акумулатор, свързваше го и за няколко минути включваше двигателя. После сваляше акумулатора, замъкваше го обратно в мазето, бавно заобикаляше колата и я оглеждаше за петънца от ръжда, няколко пъти завърташе волана, за да не клеяса смазката на лагерите… накратко, веднъж седмично правеше онова, което производителят съветваше да се върши два пъти годишно. В неделните привечери с чувство за изпълнен дълг измиваше ръцете си с почистваща течност и сядаше да вечеря, доволен, че е раздвижил мускулите си, както и от цветущото си здраве.