Ако кажеше „не“, тя сигурно щеше да стане и да си тръгне. Сигурен бе, че ще го зареже. Затова я увери, че й вярва. Тя неочаквано обгърна с длани лицето му, доближи устните си до неговите, задържа го така, че да не може да се дръпне, и се втренчи в очите му, сякаш щеше да заплаче. Целуна го страстно и го пусна. Той остана като поразен от гръм. Гъртруд извади кърпичка, сведе глава и той видя как по страните й се стекоха сълзи.
— Не плачи — промълви и стисна ръката й.
Гъртруд стана и се отдалечи. Нюман я догони. Тя мълчеше. Няколко пъти заобиколиха парка. „Слава Богу, че е толкова тъмно“ — помисли си той.
След малко почувства, че тя очаква да я заведе някъде. Досега винаги имаха цел, когато се разхождаха. Входът на парка бе на неколкостотин метра напред.
Нюман плахо подхвана ръката й, сякаш й помагаше да изкачи високо стъпало. Наблизо обаче нямаше стълби и той не знаеше дали не трябва да каже нещо, преди да я хване под ръка. Входът на парка бе само на няколко метра, а тя сякаш потръпваше при всяко негово докосване. Нюман затаи дъх, леко я подръпна надясно, към входа, и тя го последва. Тръгнаха по тъмната алея, виеща се към езерцето.
От двете страни се издигаха ниски възвишения и дървета, застинали в нощта. Алеята се спускаше между хълмовете, нямаше ветрец, който да раздвижи въздуха. Минаха покрай пейка, на която лежаха моряк и някакво момиче. Хрумна му, че не е влизал в парк от юношеските си години. В ония времена сред тъмните храсталаци бродеха мъже с фенерчета и ако завареха мъж и жена да се целуват, ги изнудваха за пари.
— Захладня — прошепна тя.
— Да — съгласи се Нюман.
Запита се дали е дошло време да я помоли да го покани в квартирата си, или щеше да се обиди. От мрака сред високите люляци се дочуха шумолене и тревожен шепот. Той долавяше хрипливото дишане на Гъртруд. Не, не можеше да го направи. Каквото и да очакваше тя от него, не можеше да го стори. В тъмнината видя свободна пейка под надвисналите клони на едно дърво.
— Искаш ли да поседнем? — попита плахо.
— Защо не?
Когато доближиха пейката, към тях притича някаква девойка, далечните светлинки затанцуваха по лицето й. Устните й бяха нежни и малки като на бебе, шнолата, придържаща къдравата й коса, се беше изхлузила, един кичур висеше на челото й.
— Ох, майчице! — извика задъхано. Изглеждаше уплашена. Рязко се извърна и се огледа, къдриците й потрепериха. — Майчице…
— Какво има? — спокойно попита Гъртруд.
— Приятелката ми. Да сте видели момиче със синя рокля и сандали? — отчаяно попита девойката.
— Не, никого не сме видели.
— Ох, майчице! — Тя заплака.
— Стига си ревала! — сопна се Гъртруд. — Къде се разделихте?
— Мисля, че някакъв моряк я отведе — отговори непознатата и отново се втренчи в мрака.
— Какво направи, отвлече ли я? — възкликна Гъртруд, изпълнена с гняв към насилника.
Нюман я погледна изненадано. Ако зависеше от него, веднага щяха да се отдалечат, за да не се забъркват в опасни истории.
— Не, разхождахме се, по едно време се разделихме по двойки. Моят моряк си отиде, потърсих моята приятелка, но никъде я нямаше — през сълзи обясни момичето.
— Любовни срещи с моряци, а? — намръщи се Гъртруд.
— Да — призна девойката, но личеше, че тонът на по-възрастната жена не я стъписа.
— Знаеш ли как се казват тези моряци?
— Чувах как се обръщат един към друг на прякори, обаче не съм сигурна за имената им.
— Е, в такъв случай извикай някое ченге.
— Не искам. Моля ви, ще я вкарат в затвора.
— Пияна си, нали? — равнодушно отбеляза Гъртруд.
— Пих, но вече изтрезнях. Моля ви, майка й ще ме убие. За първи път излиза. Тя е още дете. Моля ви, обещах да я върна вкъщи до девет часа.
Гъртруд се позамисли. Нюман все още я държеше под ръка. Предвиждаше сериозни главоболия, ако тя реши да помогне на непознатата.
— Къде се разделихте? Хайде, говори — каза накрая Гъртруд.
Девойката я погледна с благодарност и с нежната си детска ръка й даде знак да я последва. Тръгнаха бързо. Нюман се насили да каже нещо, за да се оправдае — чувстваше се ужасно неловко. Ала нищо не му дойде наум, затова колебливо ги последва.
Вървяха бързо по тъмната алея. Тръпки побиха Нюман; поведението на Гъртруд го изпълваше с гордост, но и го плашеше. Коя беше тя? Какво беше това момиче? Какво правеше той там? За Бога…
Стигнаха до чешмичка, девойката спря и се огледа, опитвайки се да си спомни посоката. Посочи възвишението отляво на алеята. Хълмът бе обрасъл с ниски дървета и през клоните не прозираше светлина, което означаваше, че нямаше нито пътека нагоре, нито полиция наблизо.