Непознатата умоляващо прошепна:
— Май се разделихме там, горе. Ще ме придружите ли? Много ме е страх.
Гъртруд се взря в мрака. Нюман също се престори, че оглежда хълма. Страхът от тъмното, който винаги го беше преследвал, сега го обхвана с пълна сила. Краката му се подкосиха.
— Морякът пиян ли беше? — обърна се към младата жена, като се стараеше да говори делово.
— Не знам. Не помня. Трябва да я намеря. Моля ви, господине.
Гъртруд го погледна.
— Искаш ли да се качим? — В гласа й прозвуча едва сдържана възбуда.
Нюман изпита непреодолимо желание да си плюе на петите. Сега тя му изглеждаше съвсем чужда. Въпреки това прошепна:
— Добре.
— Хайде.
Момичето ги поведе към върха на малкото възвишение. Нямаше пътека, пробиваха си път през гъсталаците. Тук тъмнината беше още по-непрогледна. В тъмното Нюман чуваше как девойката подсмърча отпред. За момент я зърна, беше се привела, за да се промушва под надвисналите клони. Нюман се беше вкопчил в ръката на Гъртруд. Беше му горещо, яката на ризата го задушаваше. Чувстваше се някак си възмъжал, малко по-смел, променен. Сякаш винаги бе искал да върви по този път и сега желанието му се сбъдваше, сякаш Гъртруд бе усетила копнежа му и го следваше. Докато се изкачваха след приведеното подсмърчащо момиче, той я заобича още повече заради увереността й в него. От един храсталак нещо изшумоля. Тримата спряха. Нюман ужасено се облещи, Гъртруд се вкопчи в ръката му, притисна се до него. Момичето коленичи и надникна в храста, отново се изправи, приближи се до Гъртруд и й прошепна:
— Не са те.
Обърна се и отново се заизкачва. Нюман почувства как хватката на Гъртруд се отпусна. Непознатата девойка бе избързала напред, двамата вървяха по-бавно. Напред се виждаха върхът на хълма и черният силует на гигантско дърво, очертан на фона на небето. Когато се приближиха, различиха нещо бяло в основата на ствола. Девойката спря под дървото. След минута и те се приближиха и видяха на земята постеля от вестници. Непознатата се наведе, вдигна нещо, отдалечи се от дървото и спря на място, осветявано от бледата лунна светлина. Нюман видя, че държи шишенце от уиски и се взира в етикета. Гъртруд се заоглежда, сякаш внезапно загуби интерес към приключението. Девойката хвърли бутилката и се приближи. Бавно си пое дъх и промълви:
— Тук са били.
Обърна се и впери поглед в тъмните склонове надолу:
— Ще дойдете ли с мен? Знам едно заведение, където може да са отишли да пийнат по нещо. Моля ви, трябва да я върна вкъщи. Трябва. Моля ви, госпожо. — Говореше така, сякаш всеки момент отново ще избухне в сълзи.
— Заведи ни там — прошепна Гъртруд.
Замечтаният й тон накара Нюман да потрепери. Непознатата тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. Гъртруд и Нюман се обърнаха и я последваха. След миг непрогледният мрак отново ги погълна. Вече не виждаха девойката. Нюман очакваше Гъртруд да ускори крачка или да й извика да ги изчака. Постепенно забавиха ход. Сетне спряха, Нюман почувства, че тя се отпусна, и застана пред нея. Беше стъпил на някаква купчинка пръст, затова изглеждаше по-висок. Успя да напипа дланта й, в този миг тя го прегърна през кръста със свободната си ръка и докато се опомни, той впиваше устни в нейните, а ароматът й го обгръщаше, сякаш някой беше поднесъл към носа му шишенце с парфюм.
Загледан нагоре през листата, Нюман виждаше бледото сияние от светлините на града. Чувстваше се отделен от тялото си, изтръпнал — както чувстваше устата си, когато зъболекарят му сложеше упойка.
— Божичко! — тихо простена тя.
Поклати глава. Това бе първата дума, която някой от тях изричаше през последния половин час.
Той се обърна, погледна профила й и затърси подходящи думи. Изпита съжаление, което го задушаваше.
— Божичко! — задъхано повтори тя и обърна глава към него. — Откъде си научил да го правиш така?
— Ама…
Преди да успее да продължи с извиненията, Гъртруд се наведе и го целуна така, че го побиха тръпки. После пак отпусна глава на земята.
— Божичко, не биваше. Ти направо ме разби. Разби ме. — Тя закри с длан очите си.
Нюман изведнъж разбра колко дълбока е обичта й към него и тъгата му изчезна. Облегна се на лакът.
— До… добре ли си? — заекна.
— Да. Добре съм. Божичко! — Гъртруд отново въздъхна. — Не съм го очаквала от теб. Направо ме побърка.
Недоумяващ, той се опита да си спомни как се случи и се запита какво ли означава да побъркаш една жена.
— Не можах да се сдържа, мила — промърмори вече не толкова гузно.