— Хайде да тръгваме.
Станаха, Нюман я изпрати до жилището й; през целия път се притесняваше дали нямат по дрехите петна от тревата. След час, когато стигна до тъмния си квартал, почувства копнеж, неясна необходимост от нещо — сякаш бе загубил предмет в тревата… монета или часовника си. Не можеше да се отърси от усещането, че всичко е било сън. Коя бе тази жена? Не знаеше нищичко за нея, освен че има склонност да си измисля. Дори му хрумна, че може би никога не е стъпвала в Холивуд. А сега, когато смяташе да съобщи на майка си за нея, нямаше представа как ще й я опише. Поне беше набожна. Можеше да каже, че се е запознал със симпатична жена от епископалната църква и толкова. А може би не биваше да прибързва. Може би утре щеше да му хрумне да се откаже от всичко. И все пак… тя удивително приличаше на жената от съня му. Същите изящни глезени…
Докато изкачваше стъпалата към верандата, той си каза, че вероятно любовта винаги идва толкова неочаквано, толкова случайно. Може би утре щеше да се почувства истински влюбен и нямаше да го е страх. Тихо отвори входната врата и си помисли, че може би утрешният ден ще сложи началото на щастливия му живот.
Тринайсета глава
— Красива си със забрадка — промърмори той.
И наистина, с тази синя забрадка, вързана под брадичката, Гъртруд приличаше на мадона.
— Не искам да ми се разрошва косата — отвърна тя, видимо поласкана.
Нюман стискаше с две ръце кормилото и виреше глава, докато шофираше, за да вижда по-добре над предния капак. Топлият летен въздух ухаеше на гората, простираща се от двете страни на шосето, и той разкопча второто копче на ризата си, та ветрецът да разхлади гърдите му.
— Не е ли красиво?
— Иска ми се да набера букет — промълви Гъртруд, взирайки се с възхита в полянките, осеяни с цветя.
— Недей. Преди малко видях табела с надпис, че е забранено.
Тя си пое дълбоко въздух, изсумтя, тръсна глава, прехласнато се загледа в стройните борове, покрай които минаваха, вдъхна аромата им:
— Какви чудеса е сътворил Бог.
— Имаш право. — Нюман се поусмихна и отново се загледа в шосето.
Гъртруд се обърна към него:
— Сигурен ли си, че ще има свободна стая?
— О, да. Особено сега при тези купони за бензин.
— Пак има доста коли.
— Е, да, но не толкова, че хотелите да се напълнят. Пък и там, където отиваме, по принцип не ходят много хора.
— Дано езерото е чисто.
— Като сълза е. Разбира се, не съм бил там от пет години, но тогава беше чисто.
— И танцуват, така ли? — попита спътницата му, сякаш още не вярваше.
Нюман се засмя и я потупа по коляното.
— Няма да те заведа на лошо място. Впрочем миналия път отидох поради романтични подбуди.
— Хайде, бе! — изсумтя тя — изглеждаше заинтригувана.
— Сериозно.
Той я погледна и двамата се засмяха.
— Стана ли нещо интересно?
— Ами… — Нюман се поизчерви и наклони глава, сякаш премълчаваше нещо. — Проведох няколко много интересни разговора.
— Ти?
— Мислиш ме за смотаняк, нали?
Той се разсмя.
— Такъв си.
— Ами ако ти кажа, че през повечето време мисля само за теб?
— Не може да бъде.
— Истина е. Дори преди да се появиш, доста често мислех за жени.
— Да, бе.
— Винаги съм мечтал за определена жена. Честна дума. Ти си тази жена. — Изгледа я сериозно, после пак се втренчи през предното стъкло. — Това е самата истина.
— Вярвам ти, Лули.
Замълчаха за известно време.
— Отколешна мечта ми е — продължи той. — Такова… да съм женен и да отида със съпругата си на почивка за уикенда. Винаги съм ходил сам.
— Колко пъти си бил на това място?
— На това само веднъж. Но съм бил на много други.
— Никъде ли не срещна жената на мечтите си?
— Не. — Внезапно му хрумна нещо. — Никоя не е била като теб.
Гъртруд се наведе, целуна го по страната и зачака да се обърне към нея.
— По-добре да не го правим, докато шофирам — каза той, — защото само преди миг отминаха някакъв човек, който чакаше да пресече.
— Нека да гледа — подразни го тя.
— Не ме е страх, че ще ни видят, но…
— Засрами се от човека, признай си.
— Не — засмя се Нюман. — Обаче докато карам, не мога да правя друго.
Една кола ги задмина, прибра се в тяхното платно и се скри зад завоя отпред.
— Тъпак — изсумтя Нюман. — Някои хора ей-така си рискуват живота.
Внезапно Гъртруд възбудено потръпна, стисна дланта му и притисна крака си до неговия. Той се изчерви, пусна едната си ръка от кормилото и пощипна бедрото й. Тя се престори на възмутена. Умълчаха се. С периферното си зрение Нюман оглеждаше гората и хълмовете, набелязваше уединени кътчета. Тя не отдръпна бедрото си от неговото. Хрумна му нещо, след малко се престраши да сподели: