— Ще бъде чудесно, ако ни дадат старата ми стая.
— Само ние двамата.
— Това ми беше мисълта.
Понякога и денем се престрашаваше да говори такива неща и да гали бедрото й. Колкото до нощите — само за тях живееше… в подобни моменти бе готов да умре за нея. Погледна слънцето и прецени височината му над хоризонта.
— Довечера ще се разходим в гората, нали? — попита Гъртруд. — Обожавам горите.
— Можем да се разходим около езерото — отбеляза той, като си спомни едно местенце. Беше го набелязал за едно момиче, но то така и не дойде.
Сега момичето щеше да дойде. Гъртруд бе негова съпруга, не можеше да избяга, да хитрува, да шикалкави, всичко си беше съвсем редно и законно, но пак я имаше онази невероятна тръпка и той се надяваше никога да не отмине.
Все повече се приближаваха към полянката и Нюман си спомни кофата за смет. Даде си клетва — тържествено като рицар, никога да не казва на жена си за онази случка и да я натъжава. Сложи ръката си на волана.
— Щеше да е прекрасно, ако си имахме една виличка в гората — заразмишлява на глас Гъртруд.
— Виличка с четирийсет и шест стаи, доколкото познавам вкуса ти.
— Какво лошо има в това да си мечтая за скъпи неща? Знаеш ли какво пропусна да направиш? — добави тя почти небрежно.
— Какво?
— Така и не поговори с Мак.
— Виж сега — авторитетно заобяснява той. — Мак обича да си пийва и все му хрумват гениални идеи за бизнес. Но за осъществяването на всяка трябват поне милион долара.
— Кога си говорил с него? — Гъртруд наостри уши.
— Много често си говорим.
— Искаш да кажеш, че може би ще се споразумеете?
— Дори да имах пари, не бих му ги дал. Той е безнадежден алкохолик, скъпа, много добре го знаеш.
— Вярно е — замислено измърмори тя.
— Нека опитаме да живеем с онова, което имаме.
— Да, но не искаш ли да ти свия семейно гнезденце?
Така намекваше, че иска да напусне работа. Това го разтревожи. С всеки изминал ден му се струваше все по-красива и още му беше непонятно защо се съгласи да се омъжи за него толкова бързо и след толкова кратко ухажване.
— Казал съм ти, мила, можеш да напуснеш, когато поискаш.
— Не мога да си го позволя при парите, които печелиш в момента. Наистина не мога да те разбера.
— Вземам две хиляди долара, Гърт. Какъв бизнес можеш да започнеш с две хиляди?
— Ами помисли малко. Хайде да поразсъждаваме заедно.
Сякаш това бе най-малкото, което можеше да направи за нея.
Тя се извърна и замислено се загледа през страничното стъкло. След като внимателно взе един остър завой и отново излезе на права отсечка, той я погледна. Къде ли се рееше мисълта й? Спомни си предишната неделя, когато обикаляха залива Шийпсхед, за да гледат лодките. Както си водеха съвсем обикновен разговор, тя изведнъж заяви, че не е от Рочестър, дори не е стъпвала там. Била родена и израснала на Стейтън Айлънд. Това за Рочестър било измислица за пред работодателите: да не я помислят за еврейка, ако разберат, че е от Ню Йорк. Логично. Нюман я разбираше. Ала докато пътуваха сега, той се почувства както винаги, когато тя потънеше в мълчание; обхвана го страх, че си мисли за места и хора от миналото си, за неща, които е правила навремето и никога не е споделяла с него. Отново отмести очите си от пътя и я погледна. Тя бе запалила цигара, бавно вдишваше дима, замислено присвила очи. Размърда се и Нюман неволно се възхити от изящния контур на хълбока й.
— Хубаво би било да имаме вила извън града — отбеляза сдържано. — Права си. Много щеше да е хубаво…
Тя рязко се обърна и стисна ръката му между дланите си, притисна устните си до ухото му и прошепна:
— Не ми се сърдиш, нали, Лули?
От тази близост на устните й той настръхна, но се насили да се засмее:
— Не.
— Сърдиш ли се заради „Уонамейкърс“?
— Защо да се сърдя?
— Така изглеждаше.
— Просто мисля, че не трябва да поръчваш рокли за по сто долара, след като знаеш, че трябва да ги върнем.
— Всички правят така. Исках само да ги пробвам у дома.
— Няма нищо — с половин уста измънка той. — Обаче ми се стори малко глупаво. Е, изглеждаше много шик с червената рокля.
— Не беше червена, а розова. — Гъртруд явно беше поласкана. — Бога ми — почти изкрещя, — нямаш представа как мога да изглеждам.
Той се засмя — весело, но и леко стъписан, защото Гъртруд бе поръчала дрехи за близо хиляда долара. Два дни по-късно му се наложи да ги върне на същия шофьор, който ги беше доставил. Тя се поразходи из къщи с рокли за по хиляда долара, после Нюман й помогна да ги опаковат, а когато затваряше кутиите, имаше чувството, че все пак купува нещо.