— Подготвят ресторанта за обяд — обясни авторитетно.
Гъртруд бе пуснала ръката му и се беше облегнала на гишето; изглеждаше някак по-висока, защото докато спокойно, с вид на познавач оглеждаше фоайето, бе изпънала рамене и стоеше изправена на пръсти.
— Хайде да се обадим. — Нюман натисна звънеца на регистрацията.
Докато чакаха, се загледаха към верандата. Изведнъж гостите, които разговаряха приглушено, млъкнаха. Той се смути от реакцията им и се обърна към Гъртруд:
— Тук винаги се намира някой, който е готов да си приказвате. Симпатични, общителни хора.
— Познаваш ли някого? — Жена му кимна към верандата.
— Не, винаги има нови хора. Но и тези не са от обичайната шумна навалица, която пълни хотелите през лятото.
Говореше с блаженство, наслаждаваше се на уникалната възможност да я въведе в тайните на този малък свят.
— Иска ми се да поплувам преди обяд — заяви тя, погледна куфарите и се помъчи да си спомни в кой е банският й костюм.
— Можеш да плуваш цял ден, ако искаш.
Чуха силно изскърцване откъм верандата и погледнаха към вратата. Дребното старче, което дялкаше дърво, влезе във фоайето. Нюман не си го спомняше от предишния път. Старецът се приближи, усмихваше се вяло и държеше главата си наклонена на една страна. Докато вървеше, избърса дългото острие на ножчето си и го сгъна, потупа го по дланта си, сякаш беше лула.
Без да удостои дори с поглед Гъртруд, той спря пред Нюман. Вратът му бе леко извит напред. Имаше буйна бяла коса и след като прибра ножчето в джоба си, прокара пръсти през нея. Усмихна се добродушно и тихо попита:
— Какво ще желаете?
— Аз съм Лорънс Нюман, а това е госпожа Нюман…
Старецът измърмори:
— Приятно ми е.
Стисна клепачи, после отвори очи и погледна Нюман. Представянето сякаш изобщо не се беше състояло, сякаш все още бяха на онова първо „Какво ще желаете?“.
Нюман отново заговори:
— Преди пет години бях отседнал в хотела ви и стаята беше много хубава. Питах се дали не можем да получим същата и този път.
— Не можете да получите никаква стая. Няма места — отвърна старецът.
Бавно затвори очи, пак ги отвори и безизразно се втренчи в „натрапника“.
— О! — По някаква причина Нюман не издържа погледа на тези сини очи. Наведе глава, после се осмели да я вдигне. — Господин Съливан тук ли е? Той ще си спом…
— Отиде да поплува — прекъсна го старецът, без да помръдне, — но едва ли ще ви помогне. Той ми е син. Аз съм собственикът на хотела.
Нюман се вгледа в учтивото, но непоколебимо лице на възрастния човек.
— Разбирам — промълви. Пое си въздух и се осмели да добави: — Предположих, че ще си спомни за мен. Идвах преди две седмици…
Старецът затвори очи и поклати глава, като още се усмихваше любезно:
— Нямаме свободни стаи, господине. Нищо не мога да направя.
— Тогава да отидем в другия хотел, Лорънс — намеси се Гъртруд, като се приближи.
Нюман бързо се обърна към нея. Тя гледаше стареца. Очите й бяха присвити и леко започваха да се зачервяват.
— Искахме да спестим бензин, затова се отбихме първо при вас — добави тя.
Усмивката на стареца помръкна.
— С удоволствие бих ви помогнал, ако не беше толкова пълно — изрече с повече напрежение в гласа.
— Да, да, разбира се. Сигурно е претъпкано при дванайсет коли на паркинга. Как пристигнаха другите ви гости, с кораб ли?
— Казах ви как стоят нещата, госпожо.
— Вземи скочи при сина си в езерото и се удави. — Тя се обърна към Нюман, който стоеше между нея и куфарите и я гледаше сащисано. — Хайде, Лорънс! — подкани го с пресипнал глас.
Нюман не можеше да помръдне. Стоеше като вкаменен.
— Тръгвай — ядосано настоя тя, — да не ни смаже тълпата клиенти!
Извърна се, прекоси празното фоайе и излезе на верандата. Нюман вдигна куфарите и забърза след нея, без да погледне собственика.
Отново потеглиха по неравния черен път сред гората. Нюман не смееше да я погледне, затова се съсредоточи върху шофирането. Вдигна стъклото, когато около тях се вдигна прах, после го смъкна с два сантиметра, след това с още три пръста, стисна здраво волана с две ръце, мина по банкета, за да заобиколи малка бабуна, избърса с пръст малко прах от таблото, подръпна крачолите си, за да не се мачкат. Караше бавно, за да не изглежда, сякаш бягат от хотела. Гъртруд се беше отдръпнала от него, седеше облегната на вратата и той знаеше, че цялото й тяло е напрегнато като струна.
На главното шосе спря, погледна наляво за коли и забеляза табелата. Добре си я спомняше от предишното си посещение преди пет години, също като умивалника в стаята си и онова дърво, за което бе завързал кануто си. Рекламният надпис бе сред нещата, които най-ясно си спомняше от това място — красивия шрифт и червената рамка. Сега с удивление забеляза дребните букви под думите „Хотел «Ривърсайд» — Подбрана клиентела“ — така пишеше. През десетте секунди, за които огледа пътя и мярна надписа, той се запита дали го е имало и миналия път. Продължи да мисли за това и докато караше по главното шосе. Нямаше го миналия път… просто беше сигурен, че го нямаше. Но дори да го е имало, по онова време текстът означаваше, че предпочитат симпатични клиенти, които не вдигат много шум. Означаваше, че ще попаднеш сред хора от своята среда, не че ще откажат да те настанят само защото изглеждаш малко… Странно, но докато бавно караше по обратния път, той си спомни как бе застанал пред онзи господин Стивънс от „Акрон“. За момент го обхвана гняв, че го лъжат в очите, сякаш от пръв поглед го преценяваха като груб, невъзпитан и непочтен човек. Стисна по-здраво кормилото и прошепна: