— Безобразие!
— Поне да беше измислил нещо по-убедително — процеди през зъби Гъртруд. — Пълно било! Идеше ми да го удуша, да го удуша, кълна се, щях да го удуша!
— Недей… недей да го приемаш толкова присърце, мила — помоли я Нюман, макар самият той още да не можеше да преживее, че не успя да се оттегли с достойнство. — Моля те, опитай се да забравиш неприятната случка.
— Защо не вземат мерки? — Тя всеки момент щеше да се разплаче и Нюман даде газ, сякаш така можеше да изпревари неизбежния порой от сълзи. — Защо не се разбере най-после кой кой е, защо не съберат някъде проклетите чифути и не решат проблема веднъж завинаги?!
Тя си пое рязко въздух, за да сподави риданието си.
— Чуй ме, мила…
— Не издържам вече, не издържам. Човек не може да излезе от къщи, без да се случи нещо. Да отидем в друг хотел, Лу. Накъде караш? Да отидем другаде — настоя тя и се обърна към него, сякаш бе готова да хване волана.
— Връщаме се вкъщи.
— Искам да отидем в друг хотел. Чуваш ли? Искам на друго място! — изкрещя Гъртруд.
— Престани!
— Не! Искам да сляза, няма да се прибера вкъщи! Спри колата!
— Пусни ми ръката. Пусни я веднага!
Той си дръпна ръката и Гъртруд неохотно я пусна.
— Искам да спреш колата. Няма да се прибера сега.
Той отби встрани, изключи двигателя. Гъртруд гледаше право напред. След миг кимна и нареди:
— Обърни и да намерим друг хотел. — Завъртя се бързо и погледна през задното стъкло. — Хайде, давай, няма коли.
— Гъртруд…
— Завий обратно! — неумолимо заяви тя, като гледаше за коли.
— Само се успокой — настойчиво изрече Нюман.
Хвана я за раменете и със сила я принуди да се обърне напред. Гъртруд обаче не се отказа и продължи да повтаря желанието си.
— Няма да се подложа на това за втори път днес — заяви Нюман. — Няма да допусна пак да ни обиждат.
— Завий обратно!
— Всички хотели тук следват ограничителна политика. Бях забравил, но табелата ми припомни. Навсякъде ще ни посрещнат така.
Тя го погледна изпитателно, сякаш го преценяваше.
— Слушай — попита сопнато, — защо вечно ги оставяш да те обявяват за евреин.
— Нищо не съм направил.
— Защо не каза на оня какъв си? Защо не му каза?
— Какво? Какво да му кажа? Знаеш, че когато някой се държи така, нищо не можеш да му кажеш.
— Как така не можеш да му кажеш нищо? Когато излязат с този номер, винаги им давам да разберат коя съм. Никой не може да ме прави на еврейка току-така.
Той понечи да каже нещо, но замълча. Кофата за смет…
Втренчи се над волана, премести скоростния лост и натисна съединителя.
— Къде тръгна? — попита тя.
Нюман настръхна. Чувстваше гнева й като горещи талази, прииждащи към него. Без да се обръща към нея, отговори:
— Наблизо има едно ресторантче. Можем да обядваме там и да поседнем на брега.
— Ама аз не искам да седя на брега! Искам…
Той рязко се обърна и я прекъсна:
— Не мога отново да се подложа на това унижение! Престани най-сетне!
Отново потеглиха. Седяха мълчаливо и някак внезапно отчуждени. По едно време отново му се прииска да каже нещо, но пак си замълча. Не можеше да се престраши да й каже какво се случва в квартала. Щеше да развали всичко. Нощем напрежението щеше да се промъква помежду им. Нюман искаше да започне нов живот с тази жена, но онова нещо отново разваляше всичко. Все пак за кофата можеше да й каже. Смайваше го фактът, че въпреки гнева си тя бе взела страната на стареца. За нея проблемът беше в представянето — щом докажеха какви са, можеха спокойно да прекарат уикенда в хотела. Нюман не знаеше как да й обясни, че изобщо не би трябвало да убеждават хотелиера или когото и да било в нееврейския си произход. Сам не знаеше защо, но изпита странно усещане. Струваше му се, че думите му ще прозвучат като на просяк, като на подсъдим, че ако с Гъртруд направят дори един жест или кажат дори една думичка, чувствата им ще се променят и до края на уикенда ще трябва да й се умилква.