Погледна кофата за смет, за да се увери, че капакът е плътно затворен, и тръгна по улицата, крачейки по присъщия си целеустремен начин. Ала въпреки че походката му бе все така равномерна и брадичката му — самоуверено вирната, стомахът започна да го свива; за да се успокои, се замисли за майка си, която седеше в кухнята и чакаше прислужницата да дойде и да й приготви закуска. Беше парализирана от кръста надолу и говореше само за болките си и за Калифорния. Нюман се опита да проникне в съзнанието й, но като наближи станцията на метрото, стомахът го сви още повече и той с облекчение спря под предлог да си купи вестник от дрогерията на ъгъла. Поздрави собственика и му подаде монета от пет цента, като внимаваше да не докосне дланите му. Нямаше да изпита погнуса, обаче мисълта за допира му беше крайно неприятна. Може би си въобразяваше, но му се струваше, че господин Финкълстийн мирише на готвено. Не му се искаше да докосне миризмата. Както обикновено собственикът отвърна на поздрава, после Нюман измина няколкото метра до стълбището, спря за миг, за да се вкопчи в перилото, и заслиза към метростанцията.
В шепата си стискаше друга петцентова монета, която умело пъхна, след като опипом намери жлеба… въпреки че ако беше благоволил да наведе глава, щеше да си спести опипването. Само че той не желаеше хората да го виждат с наведена глава.
Излезе на перона, свърна вляво и закрачи бавно; забеляза, че както обикновено повечето пътници се бяха скупчили по средата на перона. Той винаги заставаше на края, където спираше първата мотриса — ако тези хора имаха поне малко ум в главата, щяха да забележат, че в тази мотриса има най-малко пътници. След като се отдалечи на двайсетина метра от чакащите, той постепенно забави крачка и спря до един стоманен стълб. Обърна се към него, присви очи, за да ги фокусира. Вдигна глава, леко я наведе, оглеждайки металната повърхност, боядисана в бяло. Изведнъж престана да се движи. Забеляза някакъв надпис. Докато четеше, пламна от радостно предчувствие. Някой, който е чакал на спирката, набързо беше надраскал с молив: „Ела на ЕлЕй 4–4409. Красиви и глупави.“ Както много пъти преди Нюман се запита дали това е някаква реклама или глупава шега. Обзе го смътно предчувствие за опасно приключение, представи си апартамент… тъмен и наситен с ухание на женска плът…
Плъзна поглед надолу. Видя умело нарисувано човешко ухо. Няколко драскулки, напомнящи отметки. Беше попаднал на истинска находка. Често, когато сутрин идваше на перона, надписите върху металните стълбове вече бяха почистени. За миг вниманието му беше привлечено от послание с големи букви: „НЕ СЕ КАЗВАМ ЕЛЗИ“; той поклати глава и леко се усмихна. „Колко ли разгневена е била жената, надраскала надписа. Защо й казват Елзи? И къде е сега? — запита се. — Дали още спи, или отива на работа? Щастлива ли е или тъжна?“ Нюман изпитваше някаква душевна близост с хората, които пишеха по металните стълбове, понеже му се струваше, че посланията им са напълно искрени. Усещането беше, сякаш отваря нечии писма…
Постепенно се привеждаше, но изведнъж спря. Пред очите му лъсна грижливо изписано изречение: „Чифутите започнаха ВОЙНАТА.“ Под него беше надраскано: „Убийте чифутите, убийте чифу…“ Очевидно пристигането на мотрисата беше прекъснало писмените излияния на анонимния автор. Нюман преглътна и се втренчи, сякаш беше уловен в лъч хипнотизираща светлина. Над жестокия лозунг се мъдреше една дума „фашисти“, от която излизаше стрелка, посочваща призива за убийство.
Нюман се извърна и се загледа в релсите. Задъхваше се, сърцето му биеше до пръсване, жегна го предчувствие за смъртоносна опасност, все едно беше станал свидетел на кървава юмручна схватка. Около този стълб се беше разгорял безмълвен, но ожесточен спор. Докато по улицата спокойно са се движели коли и хората са спели в домовете си, тук, долу, бе протекъл необуздан поток, оставил бе следи и беше изчезнал.