— С Фред не си говорите, нали?
— На „здравей — здрасти“ сме.
— Знам, че навремето сте били в приятелски отношения.
— Не особено — опита се да я успокои той.
— Майка ти ми каза, че редовно си слизал в избата му.
— Така е.
— Защо не ходиш вече у тях?
— Този разговор е безсмислен, Гърт.
— Искам да знам. Какво отговори Фред, когато му съобщи, че някой е преобърнал нашата кофа за боклук?
— Каза, че не знае нищо.
— Лъжа. Знаеш, че е лъжа, нали?
— Да, знам.
— Това е любимият им номер. Наричат го „тактика“. Известно ти е, нали?
— Не съм мислил за това в този аспект, но вероятно си права.
— Първо кофата за боклук, после счупват някой и друг прозорец.
— На моята къща не са.
— Какво смяташ да правиш? Да стоиш буден цяла нощ и да пазиш?
— Няма да посегнат на моята къща.
Той видя втора кола, която зави зад ъгъла и мина по улицата. Молеше се да не намали скорост, но се случи тъкмо това — и този автомобил — голям, но двуместен, спря пред дома на Фред. Вратата се отвори, някакъв дебелак слезе, спря на тротоара и заоглежда къщите. От другата страна слезе още един и застана до шишкото. Взряха се в номера на къщата на Нюман. Нюман не помръдна. Дебелакът каза нещо на другия, влезе в двора, приближи се до верандата. Нюман почувства, че Гъртруд се сви на шезлонга, и се обърна да я погледне. Дебелакът му подвикна:
— Извинете. Къде е номер 41?
— Съседната къща. — Той посочи дома на Фред.
— Много благодаря.
Шишкото и спътникът му тръгнаха към къщата на съседа, качиха се на верандата, трополейки с тежките си обувки, и влязоха.
Нюман подозираше, че ако докосне Гъртруд, тя ще изкрещи. Погледна я под бледата светлина от антрето.
— Какво…
— Шшшт!
Минутите се нижеха една подир друга. От къщата на Фред не се чуваше нищо. Сигурно посетителите бяха слезли в избата. Гъртруд нервно чегърташе с крак по верандата.
— Не е празненство — прошепна; тонът й беше обвинителен, сякаш съпругът й я беше излъгал. — Няма жени. Това е тайна среща.
— Вероятно. — Сърцето му биеше до пръсване и той се размърда на шезлонга, за да се успокои. — Е, и какво от това? — подхвърли небрежно.
Гъртруд не отговори. Той също наостри уши. От дома на Фред не се чуваше нито звук.
— Какво от това, Гъртруд?
След малко тя погледна към близкия ъгъл, плъзна поглед нагоре по улицата, после се втренчи в двете коли. Стана, прошепна на мъжа си „Ела горе“ и влезе в къщата.
— Ела горе — подкани го тихо и влезе.
Нюман неохотно се подчини.
Седна на малкото кресло със сатенен калъф и я загледа. Гъртруд беше облегнала гръб на таблата, единият й крак висеше от леглото. Само малката нощна лампа осветяваше лицето й. Поседяха мълчаливо, гърдите на Гъртруд се издигаха и отпускаха в трескавия ритъм на мислите й. Нюман съзерцаваше присвитите й очи, изглеждаше му някак студена и неодушевена… като картина.
— Лули — заговори тихо тя, — ще ти призная нещо. Може би трябваше да ти го кажа от самото начало, може би не, но и ти скри нещо от мен, така че сме квит.
— Какво съм скрил от теб?
— За кофата. И за това, че фронтът действа и в нашия квартал.
— Не ми се стори важно. Не разбирам защо му отдаваш такова голямо значение.
— Добре, изслушай ме сега. Първо… — Тя замълча, погледна го, сякаш се опасяваше, че ще й се разсърди, после присви очи, загледа се замислено в една точка и продължи: — Първо, нямаме време за губене. Или ще отидеш при Фред и ще се присъединиш към фронта, или ще се махнем от този квартал, и то бързо.
Главата му се замая, стори му се, че потъва.
— Какво… какво? — успя да изпелтечи.
— Много ясно го казах. — Тя говореше, без да го поглежда. — Във вторник ще има голямо събрание. Искам да отидеш.
— Откъде знаеш, че във вторник има събрание?
— Нали ходя да пазарувам. Магазините са пълни с позиви. И ти си ги видял.
Мълчанието му бе знак, че е права.
— Ще отидеш ли? — настоя тя.
— Не знам.
— Как така не знаеш?
— Преди време Фред ми каза за някакво събрание.
— Да?
— Обаче след това и дума не обели. Не съм сигурен, че ме искат, това имам предвид.
— Ще отидеш и ще те приемат.
— Не знам.
— Искам да отидеш, Лули. Стегнали са ни в обръч. Ако не се измъкнем сега, никога няма да го направим.
Той дълго се взира в нея, сетне попита:
— Откъде знаеш толкова много за Фронта? — Още щом изрече думите, съжали, че е попитал.
Гъртруд се позамисли, тръсна глава и отвърна: