— Кога ще проумееш истината? Има два револвера, нали? Кой ходи на лов с револвер?
— Понякога се упражнява с тях.
— Не понякога, а постоянно. Не бих се изненадала, ако се събират някъде в Джърси да тренират.
— Виждал съм го да носи простреляни лисици. Ходи на лов, мила, наистина.
— Казвам ти какво знам, Лули, ще ме чуеш ли?! — Тя рязко се изправи. — Веднъж наумят ли си, че не им харесваш, вече няма да можеш да ги вразумиш. Ако някой от онези болни мозъци си науми, че сме евреи…
— В Калифорния не са те нарочили за еврейка, нали?
— Не, защото от самото начало бях в антисемитската организация. Говорех срещу евреите. Не като теб. Ти все си мълчиш.
— Какво да говоря? Да не искаш да изляза на улицата и да държа речи?
— Не е нужно да държиш речи. Да вземем вчера например. Трябваше да кажеш на оня в хотела какво мислиш. Трябваше да му дадеш да се разбере, вместо да стоиш като статуя. През целия си живот не са ме унижавали така. Може би затова Фред не те понася. Все си мълчиш. И аз съм го забелязала.
— Ами, навремето говорех, но… — Той замълча смутено, сведе очи. — Не знам какво ми става.
— Защо, какво ти става?
— Не знам — повтори той. Отиде при тоалетката и седна на стола, лицето му беше пламнало от тревога и смущение. — Вече не мога да злословя срещу евреите. Чувствам го. Понякога ми иде да убия някого от тях. Но вече не мога да ги хуля.
Озадачена, тя се приближи до него и го изгледа изпитателно:
— Защо?
Неподвижен и мълчалив, той се опита да измисли отговор. Изглеждаше едно, а се оказваше съвсем друго. Беше израснал сред хора, изпитващи неприязън към евреите, но никога не й беше обръщал особено внимание. Гледаше на нея като на непоносимост към някои храни. Изведнъж обаче се оказа, че прекалено много хора споделят това чувство — надписите по колоните в метрото бяха достатъчно красноречиви, — ала никога не бе изпитвал особен страх от онова, което можеше да връхлети. В ранните му представи за евентуалното бъдещо насилие нападателите бяха… е, ако не порядъчни граждани, то поне под контрола на порядъчните граждани като него. Щяха да прочистят кварталите за една нощ, след което градът щеше да принадлежи на хората като него, а пък паплачта, която е донесла промяната, някак си щеше да се скрие там, откъдето е изпълзяла. Докато слушаше Гъртруд обаче, той си даде сметка, че тези хора не са безлика сган, която ще изчезне след успешната чистка.
Тя се привеждаше към него, сякаш да му внуши правилното решение. Той седна на леглото. Гъртруд се приближи, настани се до него и зачака мълчаливо. Нюман я погледна, после извърна очи и промърмори:
— Иска ми се това безумие да свърши веднъж завинаги.
— Преобърнали са ти кофата за боклук. Някой те е нарочил за евреин.
Сега му стана ясно. Искаше му се да се върне в доброто старо време, когато омразата му не водеше до никакви последствия, а уютно се спотайваше в него. Когато не бяха замесени пушки и шишковци.
— Не съм такъв човек, че да тръгна да бия хората — измънка Нюман, макар че тя го знаеше.
— Не си представям и Фред да бие някого. Той има свое място в организацията. И ти трябва да направиш като него. Да намериш своята ниша. Подходящ си за организационна работа, Лули.
Нюман се вцепени. „Подходящ си за организационна работа, Лули.“ Вдигна глава и се втренчи в разтревожените й очи.
Знаеше, че в изражението му се чете обида. Но не обидата бе проблемът. Спомни си случката, за която Гъртруд може би намекваше.
Бяха в нейната служба. В деня, в който отново се срещнаха. Лицето й, цялото й излъчване се беше променило.
Втренчи се изпитателно в нея, но сам не знаеше какво се опитва да разбере. Тя продължаваше да говори, ала той не можеше да се съсредоточи върху думите й. Това бе същата жена, която бе презрял при първата им среща в служебния му кабинет, напомнящ остъклена клетка. Колко удивително беше, колко странно. Каква ирония на съдбата. Не можеше да откъсне очи от изразителното й лице, от устните й, които не спираха да се движат; във въображението си се опита да моделира чертите й, да си ги представи такива, каквито ги беше видял в кабинета си. Тя продължаваше да говори… говореше… лицето й се променяше. Ето я пак в кабинета му… тежката дамска чанта… брошката… лисичата кожа… накипрена, силно гримирана… еврейка. Нюман се върна към действителността, отново чу гласа й. Това беше тя, Гъртруд, неговата съпруга, нееврейка, обикновена жена като собствената му майка.
— … ще е най-добре — говореше тя. — Затова трябва да отидеш на събранието, Лули.
Лицето му гореше. Той се взираше в нея и зад нея. Машинално прокара ръка по гърба й и я прегърна през кръста. Наклони главата си към нейната.