Тя постави ръка на рамото му:
— Трябва да го направиш сега, преди войната да е свършила. Когато настъпи депресията, всички ще искат да се включат и тогава няма да постигнеш нищо. Ще си помислят, че си евреин, който се е уплашил, и се присламчва към организацията, за да се спаси. Затова ти казвам…
Докато Гъртруд говореше, той я накара да легне по гръб, отпусна се с цялата си тежест върху нея и макар че Гъртруд се помъчи да го отблъсне, прилепи устни към нейните. Целувката го изпълни с необяснима тъга. Гъртруд се изкиска, сякаш вършеха нещо глупаво, ала се опита да се надигне и да го погледне, защото почувства, че нещо не е наред. Нюман обаче я прегърна толкова силно, че почти спря дъха й. Гъртруд престана да се съпротивлява и той остана да лежи със страна, притисната до нейната. Ако жена му пак понечеше да заговори, отново щеше да я целуне. „Стига толкова, за Бога, стига толкова приказки!“ — помисли си гневно. Защо всички знаеха какво да правят, само той — не! Фред, Гъртруд, дори Финкълстийн… всички освен него. Не беше заради опасността; открай време знаеше, че си има хора за черната работа. Така беше възпитан и се убеждаваше в правотата си всяка сутрин в метрото, всяка вечер, когато се прибираше. Защо изведнъж това започна толкова да го плаши? Какъв му беше Финкълстийн? Изобщо какво право имаше този човек да живее тук? Защо той, Нюман, толкова се беше загрижил за съдбата му?
Гъртруд преглътна, сякаш се канеше пак да заговори, и той отвори очи. В този момент му се стори същата, каквато я бе видял при първата им среща в неговия кабинет; отново усети миризмата на тежкия й парфюм, отново я видя толкова накипрена, толкова… Прииска му се да закрещи. Не, тя не беше накипрена, тя бе красива. Харесваше я такава, винаги бе харесвал подобни жени. Викът напираше в гърлото му и той изведнъж си даде сметка, че щеше да я вземе каквато и да беше. При онази втора среща в кантората на „Ардал“ щеше да я вземе дори да беше еврейка. Това беше проблемът. Нюман осъзна, че точно затова тя трябва да спре да говори за събрания и за ужаса, който се готвеше…
— Разбери, Лули…
Със смях, който въпреки напрежението прозвуча по детински безгрижно, той отново притисна устни към нейните, и си помисли, че това ще бъде животът му занапред.
Нюман се стресна в съня си и замаяно вдигна глава. Ослуша се. После отпусна главата си на възглавницата, очите му бяха широко отворени. Навън беше тъмно, звездите надничаха през прозореца. Опита се да си спомни дали е сънувал, чувстваше се объркан и това го измъчваше. Сигурен бе, че нещо го е събудило. Затаи дъх, завъртя глава и се ослуша. Цареше гробна тишина. И все пак се беше сепнал от звук, нетипичен за притихналия квартал. Погледна лицето на спящата Гъртруд. Може би беше проговорила на сън. Не, беше нещо друго. Изведнъж му хрумна нещо — погледна разпятието, което жена му бе закачила на стената — може би то беше паднало и беше изтропало… но не, беше си на мястото. Въртележката… „Олисия…!“ Не, кошмарният сън отдавна бе останал в миналото…
Изведнъж си спомни, обърна глава към вратата на спалнята — към улицата. Насили се да си спомни звука, докато съзнанието му бавно се отърсваше от съня. Може да са дошли за Финкълстийн… „Олисия! Полисия!“… може би беше по-късно, отколкото си мислеше и евреинът бе дошъл да отвори магазина, може би го бяха нападнали и сега лежеше на паважа, или пък отново се е сбил с конкурента си… Погледна будилника. Четири и десет. Изпита облекчение — нямаше начин Финкълстийн да броди навън в този час, а ония едва ли биха се престрашили да влязат в дома му. Отдъхна си, защото не знаеше как би постъпил, ако види, че бият някого… По-скоро си даваше сметка, че няма да се притече на помощ, ала мисълта за това ще го измъчва дълго време. Не, щеше да извика полиция. Точно така. Просто щеше да се обади в полицията, без да си подава носа навън…
Изведнъж го чу — тихо, но отчетливо, и мигновено разбра, че това е звукът, който го беше събудил. Стана, намери пантофите си в тъмното, после напипа очилата си, излезе на пръсти, мина по коридора, слезе по стълбите. Ето… пак. Безшумно мина край дневната, откъдето се чуваше хъркането на майка му, спря до прозореца и надникна през щорите.
Точно свършваха. Двама мъже… движеха се чевръсто като момчета. Единият изтърсваше хартиен плик върху тревата, другият разхвърляше боклуците с крак. Голямата двуместна кола чакаше с изключени фарове на улицата. Кофата за смет бе преобърната насред тротоара.
Нюман мислено изруга, че уличните лампи са на отсрещния тротоар, и се взря с надеждата да види лицата на злосторниците. И двамата носеха пуловери. Той се опита да запомни шарките на плетените дрехи. По-високият хвърли празния плик, изтупа длани и изтича при колата. Другият изрита нещо в тревата и последва съучастника си. Когато минаваше покрай дървото в двора на Нюман, откъсна една вейка и я запрати към къщата, сякаш беше камък.