Нюман неусетно се озова с ръка върху дръжката на входната врата. Какво да прави? Едва ли щеше да надвие двамата — може би в колата чакаше трети. Ала те се гавреха с него. Гавреха се най-нагло. Как да защити достойнството си, как, в името на Исус, да защити достойнството си?!
Навън двигателят забръмча. Той натисна дръжката и излезе на верандата точно когато колата потегляше.
Изгледа я, докато се отдалечаваше по улицата, накрая задните стопове проблеснаха и изчезнаха зад ъгъла. Настъпи тишина. Застанал на верандата, Нюман се взря в остатъците от храна, разпръснати по моравата. Слезе по стълбите, запретна ръкави и се наведе над купчинка оглозгани кокали, докосна ги и веднага се дръпна — бяха студени, отвратителни. Изправи се.
За момент си се представи на улицата по пижама сред боклуците. Беше като продължение на онзи отдавнашен кошмарен сън, струваше му се, че се наблюдава отстрани. Забеляза откършената вейка, пристъпи и я вдигна. Изправи се, огледа улицата в двете посоки и ненадейно зърна белезникав силует на ъгъла. Финкълстийн стоеше под уличната лампа и го гледаше. В ръката му Нюман различи капак от боклукчийска кофа. Това го смути, прииска му се да се скрие вкъщи, но не можеше да помръдне. Струваше му се, че ако се подчини на импулса, ще потвърди, че е страхливец, Финкълстийн остави капака и с отмерени крачки тръгна към Нюман, който стоеше като вкаменен. „Не ме е страх от него“ — опита се да си внуши. За миг му се мярна налудничавата мисъл, че евреинът е разхвърлял боклука му, а сега се приближаваше и той лесно можеше да се справи с него. Зачака. Финкълстийн вървеше по средата на асфалтираната улица, Нюман чуваше тътренето на пантофите му, виждаше очертанията на коремчето му под пижамата, струваше му се, че Земята е престанала да се върти, че сега съществуват само той и този евреин, сам-самички по пижами на улицата.
Обърна се, бързо прекоси моравата, без да се обръща, изтича нагоре по стълбите на верандата и се прибра вкъщи. Когато се качваше, зърна презрението, изписано на лицето на Финкълстийн, и мислено го прокле.
Пъхна се под чаршафа. Гъртруд се размърда и той разбра, че е била будна през цялото време.
— Какво стана? — прошепна тя.
— Пак обърнаха кофата.
— Излезе ли да поговориш с тях?
Нюман си даде сметка, че на негово място тя щеше да го направи. В този момент се зарече да ги опознае до такава степен, че следващия път да може да излезе и да каже: „Вижте какво, момчета…“ и така нататък, спокойно и безстрашно като един от тях.
— Тръгнаха, преди да изляза.
— В такъв случай задължително трябва да отидеш на онова събрание — отсече тя. — Ще отидеш ли?
— Да… да, разбира се. — Нюман се обърна и затвори очи, сякаш никога не е имал съмнение, че ще отиде.
Петнайсета глава
В по-спокойни времена му се приискваше да отиде за риба. Когато жена му, двете му деца и старият му тъст го изнервеха, той караше съпругата си да му приготви обяд, оставяше я да продава в магазина и отиваше с метрото до Шийпсхед Бей. Избягваше туристическите корабчета, с които излизаха десетки хора, а наемаше лодка с весла. Бе достатъчно да гребе само около километър, за да излезе от залива, да хвърли въдицата и да се наслаждава на „самотата, която е Свещеният граал за жителя на големия град“.
Напоследък обаче не му се искаше да се отдалечава от семейството си. Макар да не бяха в постоянна връзка, докато обикаляше из града, той все пак бе на сушата — на същата земя, по която стъпваха и те, и това му вдъхваше увереност, че са в безопасност. Тази сряда остави съпругата си и взе метрото за Бушуик, където беше голямата фабрика за играчки. Купи някои неща, които му опаковаха в продълговата картонена кутия.
Пътуването и пазаруването му отнеха почти цялата сутрин и той тъкмо смяташе да тръгне обратно към къщи, когато си спомни нещо. Днес бе годишнина от смъртта на баща му.
Финкълстийн не беше религиозен човек. Освен това бе погребал баща си преди седемнайсет години и споменът вече беше поизбледнял. Въпреки че според свещения закон синът трябва да почита паметта на родителите си поне веднъж годишно, Финкълстийн не беше стъпвал на гроба три-четири години — не помнеше точно. Това пренебрежение се дължеше преди всичко на липсата на почит към мъртвите, рядко явление сред евреите, и на факта, че бе твърде зает с делата на този свят и новостите на деня. Имаше най-добри чувства към покойниците, но не виждаше смисъл в това да стоиш пред надгробен камък и да се преструваш, че ти е мъчно. Мразеше лицемерието, смяташе за извратено вайкането по хора, които от години не са сред живите, и не желаеше да се преструва.