Тишина. В залата настъпи тишина като при пълно безветрие в океана. Пасторът беше свършил разговора си с последния човек, с когото се ръкува, и бе застанал зад катедрата. Вече не се усмихваше. Беше гладко избръснат, масивната му долна челюст като че ли властваше над лицето му. Не се подготви да чете написаната си реч, само се опря на катедрата и бавно, много бавно огледа присъстващите. Тишината стана още по-тягостна. Явно имаше нещо. Нещо се беше случило и този човек в черно бе дошъл, за да оправи нещата. Хората го гледаха като хипнотизирани, сякаш бяха станали свидетели на пътно произшествие. Нюман забрави съмненията си. Дори не усети, че е зяпнал. Престана да мига. Затаи дъх.
— Няма нужда да се представям — рязко заговори пасторът, сякаш продължаваше някаква реч, а не започваше тепърва.
Тонът му бе стряскащ и агресивен. Изглеждаше разгневен и Нюман се запита каква е причината.
След тези първи думи пасторът се втренчи в тълпата, сякаш гледаше всеки един от слушателите си поотделно. Обходи с очи цялата зала, като че ли да се увери, че всички погледи са приковани в него. После се усмихна — скромно, дружелюбно, и почегърта с пръст по дървената катедра.
— Не, няма нужда да се представям — повтори почти разнежено.
Присъстващите се позасмяха, макар и нерешително. Нюман също се засмя, въпреки че се почувства неловко. Странна реч. Не разбираше какво го накара да се засмее, но смяташе да узнае, затова наостри уши; тълпата също чакаше.
Пасторът си пое дълбоко въздух и плътният му басов глас отекна в залата:
— Няма нужда да се представям, защото всички ме познавате. Нося свещените одежди и по тях личи кой съм!
Гръмнаха ръкопляскания. Онзи вдигна ръка.
— Дойдох при вас, добри хора, в този ужасен пек, за да ви донеса вест от един град. Град, красив в моите очи, но поруган и разпнат от онези, които сеят ненавист и черпят сили от нея. Град, който непоклатимо е отстоявал независимостта си в едно друго време, когато Америка в знак на неподчинение е изхвърлила чая на най-жестоката — да, най-жестоката тирания на всички времена без изключение!
Ръкоплясканията избухнаха със звук като от едновременното изстрелване на хиляда стрели, екнаха гласове.
— Нося ви послание от Бостън!
Преди да затихне напълно, шумотевицата отново се разрази.
— Бостън се прочиства, дами и господа, Бостън отстоява интересите си!
Нова вълна от викове и аплодисменти премина през залата. Нюман вече разбра за какво става дума. Беше чел за побоите над евреи в Бостън. Изведнъж съседът му отляво се изправи, размаха юмрук, все едно биеше камбана, и закрещя:
— Смърт на евреите! Смърт на евреите!
Нюман се вгледа в набръчканото му потно лице и забеляза, че оня бързо извърна очи от него. След малко човекът седна, но продължи да гледа изпод око Нюман, който се обърна към него и му кимна. Обаче непознатият вече бе вперил очи в пастора.
Здравенякът в черно разсеяно чегърташе някаква треска на катедрата. Като че ли съвсем беше забравил, че в залата има други хора. Тълпата поутихна. Изведнъж пасторът вдигна глава и гневно огледа присъстващите. Изглеждаше като човек, който изказва мислите си в момента, в който му хрумнат, и Нюман с трепет и смразяващ страх чакаше следващите му реплики.
— Преди да ви предам посланието, скъпи мои братя и съмишленици, преди да продължа, искам да ви уведомя… не, да ви предупредя, че тази вечер сред нас има представители на пресата… Как да се изразя? На „интернационалистическата“ преса.
Всички започнаха да оглеждат съседите си. Нюман погледна човека със сбръчканото лице и за пръв път срещна погледа му. Усмихна му се, но онзи не реагира. Огледа и другите хора наоколо, ала не видя никого, който да прилича на евреин. Пасторът продължи в същия дух, вероятно за да се увери, че всички са го разбрали:
— Мисля, че всеки от вас може да различи интернационалист от националист.