От залата се чу смях и хората отново се заоглеждаха. Нюман се обърна към човека със сбръчканото лице и видя, че онзи отново го наблюдава. Разгневи се и се втренчи право напред, но продължи да усеща погледа на съседа си като лъч ярка светлина, фокусиран върху страната му.
— Казвам ви това — продължи пасторът, който бе сложил ръце на кръста си, — защото можем да очакваме, че по стар навик тези господа ще ни отделят порядъчно внимание във вестниците си. Тъй като политическите им пристрастия неизбежно се отразяват върху писанията им, трябва да сме подготвени за възгласи на неодобрение от тяхна страна. Надявам се, че ако това се случи, ще запазите хладнокръвие и ще предприемете към тези господа съответните действия, като се водите от разума и проявите инициатива…
Нюман изтръпна и трескаво заразсъждава. Как да действат към такива хора? Ами ако съседът му отдясно, оня, дето седеше тихо и мачкаше сакото в скута си, изведнъж скокне и закрещи срещу оратора? Дали трябваше да помогне да го изхвърлят от залата? Какво значеше да „прояви инициатива“? Или бе достатъчно да смъмри нарушителя? Не искаше да попадне в такава ситуация, без да има предварителен план. Знаеше, че Фред е някъде в залата, хората, които бяха разпилели боклука му, също бяха тук и той трябваше решително да предприеме най-правилните действия. Искаше да се приобщи, защото наистина бе един от тях, но се съмняваше, че ще успее да реагира адекватно, ако се случи нещо непредвидено. Гласът на пастора прекъсна мислите му:
— … наближава краят на най-жестоката война в човешката история. Много от нас вече загубиха близки и приятели…
Нюман заоглежда хората в залата. През няколко човека вдясно от него седеше войник, гологлав и с метална шина на врата. Слушаше със зяпнала уста, лицето му беше зачервено. Нюман се почуди дали от срам или от гняв… Какви ли мисли им минаваха през главите на тия войници? Дали смятаха, че евреите са виновни за войната? Той спря погледа си върху друг войник, който седеше зад ранения и си водеше записки в бележник. Дали подкрепяше, или отхвърляше войната? Нюман се огледа за други войници, ала изведнъж всички оглушително заръкопляскаха. Той понечи да стори същото, но аплодисментите стихнаха. Отпусна ръце и забеляза, че сбръчканият пак го наблюдава. Лицето му беше безизразно и безжизнено като на човек, който прави слънчеви бани. Нюман отново се загледа в оратора.
— Как може честно… жертви… пари… братя…
Вратът му започна да се схваща и той се понадигна, за да се разкърши. Забеляза възрастна дама с боти, достигащи до прасците й и стегнати с бели връзки. Седеше на неговия ред и притискаше до плоските си гърди вързоп вестници. Нюман подуши миризма на крака и потни старци. Разтърка врата си. Беше леденостуден. Под брадичката му кожата гореше. Отново усети движение отляво… сбръчканият измърмори нещо. Седеше втренчен в сцената, пухтеше, подръпваше крачола си, мърдаше вежди, сякаш водеше мислен диалог с пастора. Нюман се отдръпна леко и рамото му се допря до русокосия му съсед отдясно, който машинално го избута с голямата си ръка и стисна още по-силно сакото в скута си. На пръста му проблесна голям златен пръстен.
— Война! Защо?! Защо, за Бога, защо?!
Отзад екна хор от пресипнали гласове:
— Евреи! Ев…
Нюман подскочи уплашено… съседът му отляво изведнъж се изправи, размаха юмрук, изрева гръмогласно: „Аааа!“ и отново седна. Пъшкането му стана по-ритмично, в синхрон с гръмките призиви на пастора; поклащаше се напред-назад като в транс, ожесточено дърпаше крачолите на панталоните си, които бяха мокри от пот и ръбовете отдавна бяха изчезнали. Нюман сви рамене, притисна плътно коленете си и се опита да не гледа хората наоколо. Отново възбудата на околните, преминаваща като вълна през залата.
— … докога, Боже мой, докога?!
Вълната премина над главата му като живо същество; беше почти осезаема, като плътно тяло, което размести вонящия въздух и отмина към подиума. Хората скочиха на крака и заръкопляскаха. Нюман се опита да си спомни какво е казал пасторът. Старицата с високите боти бе пуснала вестниците на земята и стоеше права, събрала пожълтелите си ръце пред гърдите като за молитва, благоговейно втренчена в пастора. Къде беше Фред? Нещо падна на пода зад Нюман, нещо тежко. Дали някой припадна? „Къде е Фред? Няма ли да видя някой познат?“ — мислеше той, обзет от отчаяние.
— … отсега нататък е нужно само едно. Действие! Действие! Действие!
Подът трепереше от тропане на крака. Пасторът крещеше, лицето му бе посиняло от напъване, беше свил юмруци и ги размахваше. Сбръчканият до Нюман също размахваше юмрук и крещеше: