— Ааааа!
Всички наоколо бяха станали, вонята на немити тела вече беше нетърпима. Нюман тъкмо се канеше да се изправи, но нещо тежко се стовари върху рамото му; обърна се и видя сбръчканото лице на човека отляво, обезумяло и плувнало в пот. В този момент осъзна, че непознатият го е сграбчил за яката.
— Пуснете ме! — извика и се опита да се освободи от хватката на безумеца, за да не му скъса сакото.
Оня размърда челюстите си, сви устни, разтърси жертвата си и измуча нещо. Нюман стисна дланта му с две ръце, ала се изплаши, че няма да се справи, и се огледа за помощ. Всички наоколо се взираха в него; пасторът на сцената се беше изправил на пръсти да види какво става. Около Нюман се образува плътен обръч от хора. Той опита да извика на пастора, но пред него се изпречи съседът му отдясно.
— Накарайте го да ме пусне — извика Нюман.
Пасторът се обърна към сбръчкания:
— Какво е станало?
— Тоя не изръкопляска веднъж!
На Нюман му идваше да прихне, но хората около него явно не намираха в ситуацията нищо комично.
— Вижте, аз никога не ръкопляскам — обясни той, като оглеждаше лицата им. — Нямам навик, това е. Дори на представление…
— Евреин! — изкрещя някой зад обръча от лица.
Нюман скочи и се опита да се изправи на пръсти — доколкото му позволяваше онзи, който още го стискаше за яката.
— Стига глупости! — кресна възмутено.
— Боже Господи, не виждате ли, че е от чифутите — повтори пискливо оня, разбута околните, хвана Нюман за реверите, блъсна го и го повали.
— Не съм! — извика Нюман, обзет от ужас.
Незнайно защо за момент си представи сцена, в която го кръщават, в следващия миг някой силно го разтърси и сакото му се разпра. Той бързо си свали очилата и се завъртя, та всички да го видят добре. Някаква жена му зашлеви шамар, заблъскаха го отзад. Пред очите му преминаваха размити лица, усети, че краката му вече не допират пода. Откакто бе служил в армията, не го бяха притискали, блъскали и влачили така; никога не беше играл футбол или упражнявал тежък физически труд, затова усещането бе още по-унизително; не спираше да крещи, макар да не осъзнаваше, че крясъците излизат от собственото му гърло, докато нещо твърдо не го удари в рамото; политна, едва не падна, но успя да запази равновесие и се подпря с ръце. Видя паважа под себе си и разбра, че са го изхвърлили на улицата. За момент остана като зашеметен, после чу виковете си, почувства жестоката болка в гърлото си.
— Не съм евреин, глупаци такива! Не съм!
Осъзна, че стиска очилата си в едната ръка и ги посочва с другата. Виждаше море от лица, но странно — не знаеше дали са на хората, които го бяха изхвърлили, или на любопитни минувачи. Ала вече не го беше грижа как изглежда — изобщо не му хрумваше, че може би е странна гледка; объркан, подтикван от гняв и възмущение, разблъска хората, препречващи осветения вход на залата. Някой отново го сграбчи за раменете и ръцете.
— Пуснете ме, глупаци проклети! — изкрещя той на лицата, които се взираха в него.
Те му отговориха като ехо:
— Проклет чифут! Чифут! Чифут!
— Не съм, малоумни…
— Все така казват, когато ги изправиш до стената!
Чу тези думи съвсем ясно и спря като ударен от гръм. Погледна надясно, видя някакво лице, погледна наляво и видя още едно. Обърна се и видя трето, ненадейно си спомни раздразнението си от спора с Гарган за очилата… Около него имаше само трима души. Осъзна, че другите са се върнали в залата. Сега и тези трима му обърнаха гръб и тръгнаха към входа. Не искаше да го оставят сам. Не искаше. Трябваше да ги убеди, че се казва Лорънс Нюман, че през 1861 година предците му са пристигнали в Америка от Олдуич, Англия, че вкъщи има снимки от кръщенето си; ако можеха да спрат само за момент там, на стълбите, щеше да им обясни, че повече от двайсет години работи в една от фирмите с най-строга антисемитска политика в Америка, че…
Последно блъсване в гърдите, силно като удар с камък, го накара да седне на тротоара. Вдигна очи и видя тримата, които тъкмо влизаха в залата. Усети как нечия ръка — силна, но без намерение да го нарани, му помогна да се изправи. Обърна и видя полицай.
— Не съм — повтори пресипнало и млъкна.
— Идете си вкъщи, господине.
— Ама аз…
— Как сте? Боли ли ви нещо?
— Не, нищо ми няма. Но тия хора са луди, побъркани. Не виждате ли, че съм…
— Най-добре се приберете у вас — повтори полицаят. — Не се занимавайте с тези хора.
Говореше бавно, сякаш се стараеше да успокои луд, на чиито дрънканици не вярва. На Нюман му се плачеше, от гърдите му се изтръгна жален стон и той се отдалечи. Тръгна по улицата, безпомощно отпуснал ръце. Тротоарът като че ли все го отклоняваше по грешен път и когато отново се опомни, той се озова седнал сред висока трева. Стана и установи, че се намира насред някакъв запустял парцел, а комарите го хапят по врата. Прогони ги и се заоглежда. Дълго не можа да познае квартала, накрая видя въздушната железница. Беше на половината път до дома.