Едва след като измина няколко метра, си даде сметка защо му беше нужно толкова време да се ориентира. Очилата висяха на едното му ухо. Кога ги е сложил? Или някой му ги е сложил, за да му се подиграе? Спря и ги огледа. Стъклата бяха непокътнати, но дясната част на рамката бе изкривена. Опита да я изправи, обаче се отказа, защото комарите отново го връхлетяха. Сложи си очилата и пак тръгна през празния парцел. Очилата му убиваха на носа заради изкривената рамка и не след дълго се принуди да ги придържа с една ръка, за да не го боли толкова. Изведнъж краката отказаха да му се подчиняват, риданията отново го разтърсиха. Спря насред треволяка и заплака — с едната ръка закриваше лицето си, с другата придържаше очилата. Чуваше хрипливото си дишане, как кашля като дете с настинка; някъде вътре в него напираше идиотски смях, но той тръсна глава и продължи да плаче.
Когато се опомни, намери кърпичка в джоба си, изсекна се и си избърса лицето. Кърпата беше мокра, той я хвърли и продължи към къщата си. Когато стъпи на тротоара, почувства известно облекчение, защото прахта в пустеещия парцел все още леко го смущаваше. Сега можеше да върви по-бързо. Още при първата крачка чу нечии стъпки зад себе си. Някой също бе прекосил незастроената площ и излизаше на тротоара. Каза си, че ако ония са го последвали, ще ги пребие. Спря и се обърна. В мрака към него се приближаваше някакъв човек. Беше само по риза. Спря пред него и повдигна панталона върху шкембето си.
— Добър вечер, господин Нюман.
Нюман настръхна. Беше Финкълстийн.
— Искате ли да ви помогна? — попита евреинът.
— Няма нужда.
Замълчаха неловко за няколко секунди.
— Защо не си свалите сакото? Изглежда, е претърпяло злополука — отбеляза след малко евреинът.
Нюман понечи да възрази, но забеляза, че дрехата е разпрана, ръкавът — почти откъснат. Издърпа го, сакото се смъкна и увисна на ръката му. Той го свали и го смачка на топка.
— Вкъщи ли се прибирате? Ще ми се да повървя с вас, ако нямате нищо против — каза Финкълстийн и двамата бавно закрачиха по тротоара.
Мълчаливо извървяха разстоянието до следващата пресечка.
— Видях какво стана — отбеляза евреинът.
Нюман не отговори, продължи да крачи, вперил поглед напред. В празния парцел зад тях пронизително свиреха щурци. След няколко минути Финкълстийн продължи:
— Помислих си, че рано или късно ще дойдат да ми досаждат, затова реших аз да отида при тях. Видях какво ви направиха.
Нюман с нищо не показваше, че чува думите му. Повървяха мълчаливо до следващата пресечка.
Ако беше светло, той щеше да се опита да разкара Финкълстийн. Дори сега, в мрака, започваше да чувства неприязън към този човек, който му се беше натрапил, макар сигурно да усещаше желанието му да остане сам.
Същевременно го гризеше любопитство. Какво искаше да му каже евреинът? Въпреки чувството на неприязън нещо го караше да остане с този човек. Не смяташе, че се намира в подобно на неговото положение, защото наистина не виждаше нещата по този начин. Ала му се струваше, че този човек знае някаква тайна, благодарение на която успява винаги да запази спокойствие и присъствие на духа, докато Нюман така и не можеше да намери начин да възвърне достойнството си.
Загледа се в изпъкналата долна челюст и топчестия нос на Финкълстийн. Онзи отвърна на погледа му и притеснено заговори:
— Ще ви кажа защо ви догоних. Първо, знайте, че не ви моля за нищо. Трябва ми само малко информация. Всеки ден чета по няколко вестника. От комунистическите до най-реакционните. По природа съм такъв, че не мога да съм спокоен, ако не разбирам какво се случва. А сега става нещо, което не проумявам.
Въпреки неприязънта си Нюман го слушаше внимателно. Защото в привидно спокойния глас на Финкълстийн се долавяше леко напрежение. Това го заинтригува. Ето нещо, което може би щеше да разбере. Среднощният му спътник изпитваше някаква силна емоция. Искаше му се тази нощ да се случи поне нещо, което да бъде разбираемо за него. Затова внимателно се вслушваше в дълбокия неспокоен глас на евреина, докато онзи обясняваше:
— Онзи ден в магазина ми влезе непознат чернокож и попита за цигари „Кемъл“. Не продавам „Кемъл“ и му казах, че нямам. „За кого ги пазиш — попита ме той, — за някой друг чифут ли?“ Ако бяхме на улицата, щях да го ударя. Понякога ме обхваща такова чувство към тези хора. За мен те са различни от нас. Понякога ме отблъскват, но се опитвам да преодолея отвращението. Мисля си: „Все пак колко чернокожи познавам? По-правилно е да кажа, че този или онзи чернокож не ми допада.“ Но нямам право да осъждам всички хора от тази раса само защото са различни, разбирате ли? Ако не съм виждал калифорнийски секвои, имам ли право да твърдя, че не са високи, колкото се говори? Разбирате ли ме? Нямам право.