Финкълстийн говореше напрегнато, сякаш обръч стягаше гърдите му, внезапно Нюман си даде сметка, че гласът на евреина трепери от гняв. Докато гледаше пламналото лице на Финкълстийн, мнението му за собственика на дрогерията коренно се промени. Преди виждаше смешна, грозна физиономия, а сега пред него стоеше човек, кипящ от възмущение. И някак си гневът му беше разбираем. Тази напираща ярост, този изгарящ, но сдържан бяс докосна някаква струна в душата на Нюман, също като Гъртруд, когато седеше пред него в кабинета му, напомнящ остъклена клетка. За момент му стана срамно, че Финкълстийн, този зрял и разумен човек, го свързва с тълпата малоумници от събранието. Защото не знаеше как да отговори на евреина като член на фронта, като човек, изпълнен с омраза. В действителност нямаше нищо против него, не можеше да го погледне в очите (защото сега за него той бе човек като всички останали) и да му каже, че не го харесва просто защото така е решил. Нямаше как да го обвини, че е забогатял нечестно, защото евреинът очевидно не живееше в разкош. Не можеше да го обяви за нечистоплътен, защото очевидно не беше такъв. Е, вярно, понякога ходеше брадясал, но би било детински глупаво да му каже, че иска да го прогони от квартала, защото не се бръсне редовно. Докато го гледаше, осъзна, че всъщност не го мрази, но е искал да го намрази: всяка сутрин е виждал в него стереотипа за евреин — мошеник, нечистоплътен, кавгаджия. Фактът, че Финкълстийн не отговаряше на очакванията му, не променяше чувствата на Нюман към него. При нормални обстоятелства отношението нямаше да се промени, колкото и коректно да се държеше Финкълстийн към съседите си.
Ала сега обстоятелствата не бяха нормални. Единственият отговор, който Нюман можеше да даде, бе, че не го харесва, защото лицето му е на човек, от когото очакват неблагопристойно поведение.
— Какво виждате, когато ме погледнете? — повтори евреинът.
Нюман го гледаше и не знаеше какво да каже. Стомахът му изведнъж се сви. Сякаш за един миг всичко в познатия му свят се преобърна на сто и осемдесет градуса, сякаш номерът на къщата му, името на улицата му, разположението на въздушната железница по отношение на дома му внезапно се промениха; сякаш всичко, което бе смятал за истина, се бе оказало жестока лъжа. Прилоша му, идваше му да заплаче. Отдалечи се, без да продума. Стори му се, че отново вижда лицето на Гъртруд, спомни си как порочността, която бе доловил в нея, изведнъж беше изчезнала при срещата им в „Ардал“… и удивителния начин, по който бе влязла в живота му…
Извън осветеното петно пред дрогерията улицата беше тъмна. Нюман избяга в мрака като дете в стаята си, където никой не може да го намери. Погледът на Финкълстийн сякаш прогаряше гърба му и му причиняваше още по-силна болка. Само да можеше този човек някак да изчезне, да се махне… „За Бога, просто се махни и нека всичко да си бъде постарому! Постарому, нека да бъде като едно време!“ Нюман тихо отвори входната врата.
В кухнята светеше. Той прекоси на пръсти дневната, като стискаше под мишница раздраното си сако. Без майка му да го усети, стигна до стълбите и безшумно ги изкачи. От горната площадка видя светлина в стаята откъм улицата. Подвоуми се, после мина по коридора и влезе в спалнята.
Гъртруд, която се беше изтегнала на леглото, вдигна поглед от един брой на списание „Филми и сценарии“. Нюман остави на стола смачканото си сако. Жена му безмълвно го наблюдаваше.
Той седна на табуретката до леглото. Устните на Гъртруд бяха леко разтворени, тя се взираше в него с немигащи очи.
— Лицето ти е одрано — отбеляза и седна на края на леглото. — Къде си се одраскал?
— Сега ще се измия.
— Какво е станало? Как се одраска? Целият си мръсен.
— Седях до някакъв ненормален. Хвана ме за яката и ми се разкрещя.
— Защо?
— Нищо не съм направил. Видял, че не ръкопляскам. Както знаеш, никога не ръкопляскам.
— Ами трябваше да му обясниш.
— Как мога да обясня каквото и да било на такъв идиот? Всички на събранието бяха като побеснели. Знаеш какви стават.
— Още не е свършило, нали?
— Не знам.
Нима Гъртруд обвиняваше него?
— Не остана ли до края? Трябваше да останеш до…
— Изхвърлиха ме.
Тя примигна удивено. На лицето й се изписа изражение, каквото никога не беше виждал — жлъчно и жестоко. Разгневен от реакцията й, Нюман рязко се изправи и започна да се съблича. Изражението й не се промени дори след като той свали панталона и обувките си. Всичките му органи като че ли се бяха събрали на буца в гърлото му.
— Не ме гледай така! — сопна се. — Никога не ръкопляскам. — Остана само по шорти и тръгна към банята.