— Трябваше да ръкопляскаш! — изкрещя тя след него.
— Не викай! — повиши глас Нюман.
— Мамка му, защо винаги се държиш като…
— Не аз, те са идиоти! — гневно изкрещя той… Не понасяше ругатните й, струваха му се ужасно просташки.
Избухването му я усмири, тя се просна на леглото и му обърна гръб. Нюман постоя за момент на вратата, после отиде в банята и пусна душа. От сапуна одраната му страна засмъдя. Когато излезе изпод струята, той застана пред огледалото и видя раната. Беше като порязване при бръснене, но нещо в него внезапно се преобърна и възмущението му отново се разгоря. За разлика от мнозина мъже не беше свикнал съпругата му да го върти на малкия си пръст.
Върна се в спалнята; Гъртруд още лежеше с гръб към вратата. Той си сложи чисто бельо и чорапи, облече сивата спортна фланелка, която тя му беше подарила, обу раиран памучен панталон. Гъртруд остана да лежи неподвижно, докато той не си сложи обувките; тогава се обърна и го погледна.
— Защо се обличаш? — попита подозрително.
— Не мога да изляза гол, нали?
— Къде отиваш?
— Веднага се връщам.
Той излезе от спалнята, спря на площадката на стълбите и се ослуша. Слезе предпазливо, прекоси трапезарията и излезе от къщата.
Едва сега забеляза колко ярка е луната. Светеше ослепително, а щурците като че ли се надсвирваха.
Той бързо прекоси моравата и застана под верандата на Фред. Един прозорец на спалнята на горния етаж светеше, но иначе къщата на съседа беше тъмна. Нюман се качи на пръсти по тухлените стъпала и седна на ниския люлеещ се стол на верандата. Там цареше пълен мрак. Нюман зачака.
Знаеше, че Фред е бил на събранието, ала не си беше мръднал пръста да му помогне. Нюман бе преодолял объркването и гнева си. Мислите му бавно бродеха по тъмната улицата, задълбаваха все по-навътре в мрака. Имаше нещо, което трябваше да направи, и смяташе да го осъществи.
Зад ъгъла зави кола, проблеснаха фарове и наближиха къщата. Колата спря и Фред слезе, но се наведе над спуснатото странично стъкло и заговори нещо на човека зад волана. След малко се отдръпна и колата тръгна. Той влезе в двора и се качи на верандата. Леко подскочи, когато видя Нюман в мрака.
— Искам да поговорим, Фред.
— Кой си ти?
Фред се взря в него. Явно печелеше време, за да се окопити, и искаше да покаже на Нюман раздразнението си, че го вижда.
— Аз съм, Фред. Седни, ако обичаш. Ето тук. — Нюман придърпа друг стол. Беше доволен, че е планирал срещата да се състои на тъмно. Така и двамата щяха да са по-откровени. — Предполагам, че си видял какво стана тази вечер — подхвана.
Фред се наведе да завърже обувката си. Държеше се влудяващо невинно — ни лук ял, ни лук мирисал.
— Чух какво е станало, но точно в този момент не бях в залата.
— Стана след началото на събранието — напомни му Нюман.
Онзи се изпъна и седна на самия край на стола, сякаш се канеше да стане и да си влезе вкъщи.
— Е, нали не си ранен — отбеляза и гласът му леко потрепери. Явно си даваше сметка, че няма да му е толкова лесно, колкото си е мислел. — Какво искаш, Лари? Нищо не можех да направя, разбери.
— Добре, да не говорим за това. Не те обвинявам. Ще забравим случилото се. Обаче не желая повече да ме тормозят.
— Стават такива грешки, приятел. Момчетата са се разгорещили повечко, няма страшно.
— И аз така предположих. Но докато разхвърляха боклука ми, изглеждаха съвсем спокойни.
— Така ли са направили? — Фред се престори на изненадан, но явно не беше добър актьор.
— Не се прави на ударен! Разказах ти какво се случи с моята кофа за смет.
— Е, да, ама не можеш така да отправяш обвинения, Лари. Хабер си нямам за…
— Не може да не си разбрал. И двата пъти боклукът беше разхвърлен из целия двор.
— Добре, де, какво искаш?
— Да ме оставите на мира. Да им кажеш да не ме закачат повече.
Фред не отговори. В мрака Нюман не виждаше изражението му, ала знаеше, че може да очаква всичко. Вече беше наясно, че мрази Фред от дъното на душата си. Този негодник беше подъл лъжец, змия.
— Е? Какво ще кажеш? — настоя и усети, че е настръхнал.
— Говориш, сякаш аз ръководя организацията, драги Лари.
— Достатъчно влияние имаш, за да заличиш името ми от списъка.
— Какъв списък?
— На евреите.
— Кой ти каза, че имаме списък?
— Знам, че имате, и настоявам да ми заличите името.
— Как си представяш, че ще стане?
— Не знам и не ме интересува. — Не му се искаше, но вече трябваше да го каже. Знаеше, че нищо няма да постигне, ако не каже каквото мислеше. — Не беше разумно да ме нарочваш за евреин.