— Никой не те е нарочил за евреин, Лари.
— Организацията не напада някого два пъти, освен ако не го мислят за евреин. Не повтарят.
— Тази вечер момчетата са се разпалили повече от необходимото.
— Тук обаче бяха съвсем спокойни. Тормозът трябва да престане.
— Казах ти, че нямам пръст в тази работа.
— Аз пък ти казвам, че имаш.
— Е, добре, значи съм лъжец.
— Никой не е казал, че си лъжец. Седни, ако обичаш, настоявам да поговорим.
— Трябва да се прибирам.
— Не, искам да поговорим. Седни.
— Добре, но не знам как е станало.
Известно време седяха, без да разменят нито дума. Мълчанието заплашваше да сломи решителността на Нюман, затова той заговори по-рано, отколкото бе предвидил:
— Кажи ми честно. Наистина ли ме мислят за евреин?
Фред се позамисли. Наистина беше хубаво, че всичко това ставаше на тъмно, помисли си Нюман.
— Добре, де, ще бъда откровен.
Говореше, сякаш беше само посредник. Безочието му смая Нюман, ръцете го засърбяха да удари подлеца.
— Както във всяка голяма организация, и при нас има луди глави. Не отричам. Откакто сложи тия очила, признавам, доста приличаш на чифут.
Нюман мълчеше.
— Казвам им: „С тоя човек отдавна се знаем, съседи сме.“ Ама те си мислят, че разбират повече. Тъй, де, когато си един срещу десет, трябва да кротуваш, нали така?
— Да, но ти много добре знаеш, че съм…
— Аз знам, Лари. Но един срещу десет е много малък процент.
Отново млъкнаха. Значи наистина го бяха обсъждали. И Фред не бе посмял да се застъпи за него.
— Значи оставам в списъка, така ли излиза?
— Ами, да ти кажа правичката, Лари, за известно време удържах фронта, ама когато доведе мацето, съвсем оплеска нещата.
— Какъв е проблемът? — гневно попита Нюман.
— Ами, тя е еврейка, нали?
— Боже мили, луд ли си?!
— Искаш да кажеш, че не е…
— Разбира се, че не е еврейка. Откъде ти хрумна, по дяволите?
Фред замълча за момент. После измънка:
— Ей, човече, много съжалявам. Не знаех.
Това беше последната капка, от която чашата преля. Нюман се изправи, фалшивото разкаяние на Фред беше по-отвратително от обичайната му грубост. Не можеше да го моли повече. Фред не му вярваше, вероятно не можеше да си позволи да му вярва. Той също стана.
— Много съжалявам, Лари, но дори и аз си помислих, че си взел еврейка.
Тонът му, когато изрече „еврейка“, подсказваше, че не е повярвал на уверенията на съседа. Сърцето на Нюман се сви. Спря на най-горното стъпало на верандата и се загледа в тъмните къщи, сгушени една до друга.
— Няма да напусна дома си, да знаеш!
— Откъде ти хрумна пък това — смутено се изсмя онзи.
— Ще ти кажа нещо и държа да го запомниш. — Нюман говореше тихо, защото ако изпуснеше нервите си, сигурно щеше да се нахвърли върху безочливия простак. — Купил съм тази къща, дал съм пари за нея и никой не може да ме накара да я напусна. Не ме интересува кой ще се опита и с какви средства, оставам и това е. Що се отнася до теб… — Обърна се към Фред. Виждаше по-добре лицето му, защото той се беше дръпнал от сянката на къщата. — Предупреждавам те, не се заблуждавай… — Не знаеше как да изрази омразата и презрението си, затова повтори: — Не се заблуждавай, ясно? Мога да се грижа за себе си. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Много добре мога да се грижа за себе си. Затова не се самозаблуждавай.
Обърна се и слезе по стъпалата, чувстваше мускулите си като ранени змии и докато се отдалечаваше от верандата, си мислеше, че сърцето му ще се пръсне. Извървя разстоянието до улицата с бавни, премерени крачки, за да покаже презрението си и че не се страхува, зави наляво по тротоара и вече вървеше по алеята към своята къща, когато чу гневното затръшване на входната врата на съседа. Спря до верандата си.
Пред него се издигаше домът му. „Гъртруд, скъпа — помисли си, — предстои ни сериозна битка.“
Тръгна обратно по улицата и заброди из квартала. Докато минаваше покрай еднаквите къщички с квадратни прозорци, се замисли колко голям и непрогледно тъмен е неосветеният участък между две улични лампи под ниските клони на дърветата. Тук не можеше да различи дори къде свършва тротоарът. Сякаш вървеше в тунел. „Олисия! Олисия! — проехтя в ушите му пронизителният вик. — Полисия!“
Ами ако в този момент върху него се нахвърлеха въоръжени нападатели? „Помощ! Помощ!“ Кой щеше да вдигне тежките щори, за да откликне на зова му? Кой?
Той крачеше по тротоарите и оглеждаше къщите. Всички в квартала вече знаеха за боклукчийската кофа, ала никой не му бе споменал за случилото се, дори онези, с които се засичаше в метрото на път за работа.