Нюман се измъкна като попарен и се запъти към дома си. След малко слезе от тротоара и тръгна по средата на улицата, където бе по-светло, отколкото под дърветата.
Седемнайсета глава
На другата сутрин обаче всичко му се струваше променено. Като че ли нещо се беше случило, докато е спал.
Докато се обличаше, отново изпита познатото приятно чувство на независимост и самоувереност. Учтиво отвори входната врата и направи път Гъртруд да излезе първа, мимоходом отбеляза, че кофата за смет си стои непокътната на тротоара. Тръгна по улицата редом със съпругата си, сякаш това бе най-естественото нещо на света, сякаш най-сетне се бе отказал да се съпротивлява.
И ако, докато минаваше покрай дрогерията, без да си купи вестник, го обхвана леко смущение, това бе по-скоро последната капка от празна стомна, отколкото първата от съд, който тепърва започва да се пропуква. Оставаше да уреди отношенията си с Гъртруд. В метрото тя го изчака да пъхне монета вместо нея и през цялото време мърдаше вежди и въздишаше, за да му покаже колко е недоволна.
Така мина целият ден. Когато разговаряха, сякаш в гърлото на всеки от тях бе заседнало камъче. Направи му впечатление, че жена му избягва общите приказки, и си даде сметка, че го чака да признае грешката си. Ала съвестта му бе чиста и когато го осъзнаеше, Гъртруд щеше да се разведри и да се почувства щастлива.
След малко обаче истината изплува на хоризонта му като луна, скрита зад облак, и натрапчиво препречи погледа му. Осъзна, че също чака — чака да бъде нападнат.
Вторият инцидент с кофата за смет не беше по-злостен, но при все това Нюман знаеше — знаеше, че чудовището идва и рано или късно ще го открие. Не защото нещо навън се бе променило, а защото самият той беше друг. В тези напрегнати дни за него и жена му градът моделираше душата му по нов начин. Като океански вълни, плискащи се в брега, бавно отмиваше мръсотията от съзнанието му. Не беше нещо, което се е случило — тази скрита сила така и не прие формата на конкретно събитие. Той живееше в очакване, докато тялото му функционираше машинално. На работа сутринта, на обяд в почивката, вечерта вкъщи. Много вечери водеше Гъртруд на ресторант, ходеха на кино малко по-често от обичайното, а една неделна вечер в прилив на добро настроение взеха автобуса, минаващ по Пето Авеню, и си направиха екскурзия край реката. Напрежението обаче оставаше, защото всеки път, когато се огледаше, той виждаше нови форми и чуваше звуци, на които досега не беше обръщал внимание. Често, докато вървеше по задъханите улици, долавяше отделни реплики и забавяше ход да подслуша разговорите, които се водеха зад гърба му. Защото дочуваше сричката „фут“ и искаше да узнае за какво става дума; докато се опитваше да хване нишката на разговора, сърцето му спираше за миг, после пак влизаше в нормалния си ритъм.
Злонамерените пияници, които го задяваха по улиците, го смущаваха и го изправяха на нокти. Навремето, ако не да се бие, поне щеше да се оттегли с достойнство и да повика някой полицай да се разправи с грубиянина; сега обаче не знаеше на какви права да се позове, ако пияният го последва и продължи да го нарича с онази омразна дума. Вече не знаеше каква е ролята му в този град. Дали полицаят нямаше да го помисли за някой от ония, дето винаги търсят помощ от силите на реда, вместо сами да защитават правата си? От опит знаеше собственото си отношение към подобни мухльовци. Ала ако се защитеше, какво съчувствие можеше да очаква от минувачите, докато пияницата крещи онази ужасна дума? Как можеше човек да се защитава сам, толкова безнадеждно сам?
В тези толкова обикновени, толкова привидно спокойни дни умът му беше блокирал; но мозъкът не може да бездейства, затова заработи в единствената свободна насока — към фина дисекция на насилието. В най-конфузни ситуации Нюман се опомняше и виждаше, че е стиснал юмруци, готов да се сбие. През главата му минаваха зловещи мисли. Трудно ли е да зашеметиш човек с един удар? Можеше ли да удари някого в лицето, без да си счупи ръката? Имаше ли достатъчно сила, за да го повали? Движеше се по обичайните си пътища, но градът беше нов и го призоваваше да защити честта си.
Това разрушаваше вътрешната му хармония, вменяваше му тайна нова самоличност, която го обременяваше. Вече не беше в състояние да влезе в някой ресторант и да седне да се храни. Високите и широкоплещести руси мъже, които смяташе за своя пълна противоположност, го изкарваха от равновесие. Когато някой от тях седеше наблизо, Нюман неволно започваше да говори по-тихо, боеше се да повиши глас. Преди да посегне към нещо на масата, винаги проверяваше дали случайно няма да бутне нещо друго. Когато говореше, държеше ръцете си под масата, макар че винаги изпитваше нужда да подкрепи думите си с жестове. В погледите на другите, в беглото движение на очите им се опитваше да види указания къде му е мястото, защото, макар да осъзнаваше, че е станал свръхчувствителен на тази тема, че от всеки десет души девет изобщо не му обръщат внимание, още не можеше да определи коя реплика на околните е невинна и коя съдържа някакво скрито значение за него. Чувстваше, че обръчът все повече се затяга. Много често, за да не изглежда стиснат, оставяше по-големи бакшиши, отколкото бе свикнал, и сервитьорките го възнаграждаваха с усмивка. Не смееше да се застоява на касата, за да си брои рестото, макар че в миналото имаше такъв навик. Градът, хората около него като че ли постоянно го държаха на мушка със стрелкащи се погледи; на улицата и на обществени места вече не се чувстваше анонимен. Неща, които бе правил цял живот, най-невинните му навици като че ли се бяха превърнали във външен израз на чужд, порочен нрав, нова индивидуалност, която сякаш бавно, неумолимо му се натрапваше. Където и да отидеше, опитваше да скрие тази индивидуалност, отхвърляше я по всевъзможен начин и в същото време отричаше, че я притежава. Мислите му постоянно се въртяха около колоните в метрото, опитваше се да прецени мнението на колко хора е изразено в посланията, призоваващи към насилие. „Тайните вестници“ — така ги наричаше навремето, истинската съвест на милионите, нецензурираният зов на народа. Сега обаче не беше сигурен колко души от „народа“ са изпълнени с омраза. Колко щяха да му се притекат на помощ на улицата? Колко щяха да му помогнат в квартала? Колко щяха да излязат заради него в онази тъмна нощ?