Когато листата пожълтяха и парното заработи, търпението на Нюман започна да се изчерпва. Като човек от севера с нетърпение бе чакал смяната на сезоните, това време на обновяване и промяна, но и сега, в студените зимни вечери, отговорът не беше по-близо, отколкото в деня, когато го изхвърлиха от събранието.
Все пак с идването на зимата в душата му като че ли зазвуча нов акорд, странен и едва доловим. Студеният вятър бе като ефирно, но в същото време непреодолимо укрепление около него, естествена сила, която прогонваше от улиците хората и ги пращаше в уюта на обичайните им домашни занимания. Никога не беше схващал зимата по този начин и харесваше чувството, което му създаваше този сезон. Градът и кварталът се бяха затворили в себе си, сгушени около топлите радиатори, и той можеше да седи необезпокояван до своя.
Може би щеше да е доволен, или почти, от това лишено от любов, но пък спокойно съществуване в уюта, осигурен от парното отопление, ала една вечер, изпълнена с невероятна красота, възкреси копнежа му по необикновения екстаз, който някога си беше представял в семейния живот. Беше една от онези редки тихи нощи, когато всяка звезда хвърля собствена сянка на земята, небето е абсолютно безоблачно и мразовитият въздух не помръдва. Дървото в задния двор, което се виждаше през стъклата на кухненската врата, бе като покрито със звездна глазура. Радиаторът свистеше. Гъртруд седеше до масата и пиеше кафе. Майка му също пиеше кафе и както обикновено слушаше радиото в дневната. Нюман поднесе чашата към устните си; не смееше да погледне жена си — беше му станало навик. Колкото по-малко кафе оставаше в чашата, толкова по-ниско свеждаше очи. Сякаш заради някаква външна причина погледите им никога не можеха да се срещнат.
Тази вечер обаче, дали от тишината навън, или заради начина, по който се беше гримирала, Гъртруд му се стори красива. Затова, вместо да отиде в дневната, където майка му съвсем непринудено щеше да осуети всеки опит за разговор, той остави чашата и с чувството, че ще заплаче, промълви с плътния глас, който навремето я караше да се разтапя:
— Гърт…
Тя го погледна, бе доловила умолителния му тон, затова си придаде обидено изражение още преди да е заговорил.
Нюман нежно се усмихна и машинално бръсна от масата една троха.
— Често си мисля… колко сме глупави. Така е, Гърт. — Изкиска се нервно. — С теб имаме всичко. Какво ще кажеш да забравим тази глупост и пак да заживеем щастливо?
Макар и на нея да й се искаше да прекратят необявената война, предпочете да се престори, че не е съгласна.
— Нали излизаме — въздъхна отегчено.
— Да, но не се забавляваме. Не мислиш ли?