— Може би си прав — тъжно въздъхна тя.
— Често си мисля какво имаме с теб — побърза да разведри обстановката той. — Хубава къща, която си е наша, добра работа… Хайде да се сдобрим, а?
Тя невинно вдигна вежди и се нацупи, устните й станаха по-сочни — Нюман понякога си мислеше, че го е заимствала от някоя филмова звезда.
— Ама ние не сме се карали, Лули — възрази.
Той открай време не можеше да търпи такова кокетничене, затова настоя:
— Не, помежду ни има нещо. Искам… аз… не искаш ли да го обсъдим, и то откровено?
Гъртруд погледна очите му, кръгли и големи зад очилата; устните му, зачервени от горещото кафе, изглеждаха плътни. Тя машинално стисна своите, за да няма прилика.
— Тук не ми харесва, Лули, това е проблемът.
Той се намръщи:
— Имаш предвид, че мама живее с нас, или кварталът не ти харесва?
— Кварталът. — Тя бавно смачка цигарата в пепелника. — Мисля, че трябва да се преместим. Може би в друг град.
Той наведе глава, за да не изпуска от поглед очите й, които Гъртруд постоянно свеждаше.
— Хайде да го обсъдим, скъпа. Моля те… — Хвана я за брадичката и тя вдигна глава. — Какво искаш от мен? Кажи ми честно, моля те.
— Отиди при Фред. Той не е някакво чудовище, той е…
— Не говориш сериозно.
— Напротив! — сопна се тя.
— След като така ни обиди?
— Не ни е обиждал, поне не в истинския смисъл…
— Грешиш, обиди ни.
— Е, да, но… — По лицето й плъзна червенина. — Съвсем случайно знам нещо, Лули.
Очите й се насълзиха и това го притесни.
— Какво, мила? — подкани я предпазливо.
— Затягат примката около нас. Чакай, не ме прекъсвай, така е. Да беше видял как ме зяпат всеки път, когато изляза да пазарувам.
— Кой?
— Всички. Госпожа Блайт, госпожа Касиди, особено оная със стария пакард, която живее отсреща.
— Как те гледат?
— Ами, трудно е да го опиша. Обаче усещам, когато някой ме гледа странно. Зяпат ме, сякаш съм паднала от луната.
— Винаги ли те гледат така?
— Не. Това се опитвам да ти кажа. Някой ги е надъхал срещу нас. Чувствам какво става наоколо. Затягат примката, това е! Казвам ти, Лули, ще прочистят квартала, пък каквото ще да става.
Той сведе очи и забеляза, че трохата не е паднала на пода, а се е пъхнала под нокътя му.
— Искам да знам — продължи Гъртруд — от коя страна на метлата ще сме ние. Не можем да седим по средата на дръжката, Лули.
Без да я поглежда, той се опита да я успокои:
— Няма да успеят, скъпа. Не се тревожи.
— Какво ще правим?
— Няма да им обръщаме внимание. Не ще ме изгонят, мила.
— Няма да им обръщаме внимание, значи.
— Да, все едно ги няма.
— В такъв случай какво правя аз тук? Преди да се оженим, каза, че кварталът бил много хубав, хората били много мили. Мислех, че ще имаме приятели, ще ни идват гости, ще се забавляваме. А какво излезе? Приличам на товарен кон, който се прибира в конюшнята всяка вечер след работа.
— Нали излизаме?
— Ти не умееш да се забавляваш, Лули — обвини го тя и Нюман с болка осъзна колко е права. — Не танцуваш, не пиеш, ти… ти просто не си такъв човек. — Гъртруд видя, че се е изчервил, и смекчи тона: — Не се оплаквам, не съм се омъжила за теб заради това. Наистина. Но поне се надявах, че ще си от другия тип мъже…
— Ама аз съм… — отчаяно се опита да възрази той.
— Нямаш нито един приятел в квартала. Един-единствен приятел, Лули.
— Не съм те излъгал, скъпа. Навремето с Фред ходехме на боулинг, пък и…
На шията й запулсира вена и той замълча.
— За друго говоря, Лули. Кажи ми честно, представяш ли си някой в този квартал да те покани на гости?
Той се замисли.
Гъртруд реши, че го е убедила достатъчно.
— Ето, това имах предвид — заключи и доволно се облегна назад. — Или ще се преместим и ще си намерим приятели на новото място, или ще си търсим приятели сред хората от този квартал.
— Ами, аз… аз… — отчаяно запелтечи той, като се опитваше да измисли нещо, — аз… мисля, че неделята е най-подходящият ден да поканим гости. Блайт изглежда симпатяга. Ще приготвим нещо заедно, ще… — Представи си какво ще се случи и млъкна.
— Ами ако не приеме поканата? — попита Гъртруд.
Той я погледна. Промълви тихо, както винаги, когато се защитаваше:
— Не всички са в организацията.
Жена му се приведе и опря лакти на масата.
— Лули — заговори тихо, търпеливо, — хората не те гледат така, освен ако не замислят нещо. — Отново се облегна назад и го погледна в очите. В гласа й прозвуча жална нотка: — Мислех си, че ще заживея човешки с теб, Лули. Представях си, че ще стоя вкъщи и ще създам домашен уют за теб, а не съм имала възможност дори да ти сготвя нещо вкусно. Аз умея да готвя. Дори не можах да сменя пердетата. Постоянно изникват някакви проблеми. — Изчака го да се оправдае, но той мълчеше. — Не че не ми се работи… — добави след малко.