Нюман не коментира. Тя запали цигара и разсеяно се втренчи във вратата, докато издишаше дима.
Нюман се загледа в профила й.
— Скъпа… — обади се след малко.
Тя се обърна към него и издиша облак дим. Личеше, че едва прикрива любопитството си. Вероятно искаше да обсъждат нейното напускане на работа. Идваше му да я попита дали затова се е омъжила за него, за да не работи, но каквото и да му отговореше, нямаше да промени отношенията им.
— Ще ми се да споделя нещо.
— Какво?
— Да кажем, че вече съм бил при Фред.
— Да?
— Не, ще започна по друг начин. Преди време говорих с Финкълстийн.
— Да?
— Знам със сигурност, че няма намерение да се мести, каквото и да става.
— Ако никой не купува от него, рано или късно ще се махне. Никой евреин не работи без пари.
— Да, но той има клиенти през четири преки от тук.
— Фронтът също има членове през четири преки от тук. Ще наредят така нещата, че той да не печели и един цент на ден.
— Едва ли. Повечето хора няма да търсят дрогерия през десет улици само за да го бойкотират.
— Ще вървят километри, ако се срамуват да ги видят в магазина му.
— Съмнявам се.
— Съмнявай се колкото щеш, но ти казвам, че така ще стане. В Лос Анджелис изработваха евреите по този начин.
— Сериозно?
— Ами, да. Точно както и ти не купуваш от магазина му.
— Да, но… аз не го отбягвам, защото някой ме е накарал.
— Защо тогава?
— Ами… човекът не ми е симпатичен, това е.
— Обаче го харесваше, преди Фронтът да ти нареди обратното, нали?
— Не, аз…
Нюман загуби нишката на мисълта си. Възможно ли бе да се държи точно както очакваха от него? Вече не си спомняше кога и как е решил да не пазарува от евреина.
— Така действа тази система — обясни Гъртруд. — Хората решават, че вече не е препоръчително да пазаруват от него, и съвсем скоро бизнесът му ще замре. Не разбирам само защо не отидеш при Фред, защо не му кажеш на чия страна си и не решиш въпроса веднъж завинаги. Страдаме напразно. Не проумявам защо не го направиш.
— Защото аз… аз не вярвам, че Финкълстийн ще се махне, освен ако не го пребият и не изпадне в безизходица.
— Е, и какво?
— Ами… не знам дали е правилно. Така де, не съм сигурен дали искам да се замесвам в тази каша.
— Да, но ако знаят на чия страна си, няма да има за какво да се тревожиш.
— Мисълта ми е… какво право имат да бият Финкълстийн?
— Той си го проси. Колко пъти го предупреждаваха да се пръждоса от тук?
— Така е, но…
— Знае. Предупредили са го.
— Не ме разбираш. Чудя се какво право имат дори да го предупреждават.
— Ами… какво имаш предвид?
— Имам предвид… тъй де, да вземем нас например. За нас също можеш да кажеш, че са ни предупредили. Дори два пъти…
— Да. Тъкмо затова настоявам да се разбереш с Фред.
— Чакай малко, остави ме да довърша. Трябва да погледнем проблема и от другата страна. Ние сме предупредени. Според теб тези хора имат ли право да ни нареждат къде да живеем?
— Да, но ние не сме евреи, нали?
Нямаше как да възрази срещу този аргумент. Не знаеше как да я накара да разбере; почувства се, сякаш неговите схващания са нередни, сякаш няма друг освен него, който е в състояние да си представи нещата от тази гледна точка. Тя продължаваше да говори:
— … квартала. Никой не го е канил тук, нали? Знаел е, че тук не живеят хора от неговата раса. Това поне трябва признаеш.
— Да, но… Ето какво искам да кажа. Ако има такъв закон, добре. Но е опасно някой да решава на своя глава тези проблеми.
— Ако повече хора мислеха така, нямаше да е проблем. Помни ми думата — ще дойде време, когато ще има определени квартали, откъдето евреите не ще имат право да излизат, дори определени щати.
— Глупости. Откъде ти хрумна?
— Навсякъде в Калифорния говореха за това.
— Не могат да го направят — сопна се той.
Гъртруд се намръщи:
— Не те разбирам, Лули. Сериозно ти казвам, не те разбирам. Имаш странно мислене.
— Единственото, за което мога да мисля, е, че искат да ме изгонят от дома ми. Купил съм тази къща, платил съм я и никой не може да ми казва дали имам право да живея в нея или не. Най-малкото банда фанатизирани безумци.
— Поговори с Фред и няма да те изгонят.