— Няма да се моля на Фред за правото да живея в собствената си къща. Точка.
Насили се да се усмихне, за да смекчи думите си.
Тя пак не го разбра:
— Искаш да кажеш, че не те е грижа какво става в квартала, така ли?
— Финкълстийн никому не е сторил лошо. Ако имаше закон, забраняващ да живее тук, тогава… добре. Но…
— Как така не е сторил лошо на никого? Защо тогава всички са против него?
— Знаеш защо.
— Добре, ти не си ли за изгонването му? — тихо попита тя.
— Ами… е, да, иска ми се да го нямаше. Но е тук и нямам право да му казвам да се махне.
— Обаче лично го помоли да се изсели, нали?
— Да, помолих го… обаче… така де, нямам право да го бия, за да го прогоня. — Най-после успя да изкаже онова, което чувстваше. Захвана се за идеята. Пресегна се над масата и стисна ръката на Гъртруд.
— Хората имат право да помолят някого да се махне от квартала им, но не и да го принуждават да се изсели.
Съвсем се обърка. Това също звучеше неправдоподобно, дори абсурдно. Как би могло да съществува правило за онова, което неевреите да причинят на семитите? Защо теорията му бе толкова ялова? Навремето му се струваше съвсем логично евреите да бъдат сплашени така, че да се изселят от квартал, в който не им е мястото. Сега обаче при самата мисъл за това стомахът го сви и той занемя, защото си представи вманиачените хора на събранието…
Гъртруд чакаше да й обясни. Замаян, той се опита да докосне… добротата й. Да. Защото тя беше добра, нали? Никога не би пожелала да се пролее кръв. Дори еврейска кръв.
— Не искаш някой да пострада сериозно, Гърти — промърмори, сякаш да се увери.
Тя неспокойно се огледа и се облегна назад:
— Ами… не казвам, че е най-доброто, което може да се случи, но ако това е единственият начин да…
Нюман се изсмя:
— Шегуваш се.
Тя продължи да шари с очи, отваряше уста, сякаш да заговори, и пак я затваряше. Вътрешният глас му крещеше, че не трябва да й позволява да изрече и дума повече, защото щеше да му се наложи да признае, че разговорът през цялото време засяга само тях двамата. Тогава нямаше да има спор, дали да посети Фред или не; трябваше да отиде и да я спаси.
Какво да стори? А, да! Ще смени темата. Удари с длан по масата и ни в клин, ни в ръкав подхвърли:
— Да отидем на кино, а?
Гъртруд се втренчи в него, сякаш преценяваше нещо, намиращо се извън дома им.
— Слушай — изрече внезапно.
— Какво?
— Има само едно правилно решение. Взела съм го отдавна, но не ми се искаше да го изпълня. Сега обаче е наложително.
— Какво, скъпа?
— Ще отида при Фред и ще му кажа…
— Не, мила.
— Изслушай ме. Той не знае коя съм. Мислех да не му казвам. Исках до края на живота си да си остана… анонимна. В Калифорния си мислех, че антисемитските настроения ще отшумят, но виждам, че още повече се задълбочават. Ще отида и ще…
— Не, никъде няма да ходиш.
— Ще му кажа коя съм. Мога да му изброя куп имена, които са му познати. Веднъж завинаги ще им дадем да се разберат, пък да видим какво ще стане.
Нюман решително поклати глава:
— Не.
— Аз казвам „да“, Лули — с треперещ глас подчерта тя.
— Няма да ходиш при Фред. Не съм малко дете и той не ми е баща. Да отидем на кино. — Нюман стана. Гъртруд не помръдна, само замислено го изгледа. — Забранявам, Гърт. Категорично забранявам!
Тя се изправи, сърдито изсумтя и машинално оправи косата си. Когато вдигна ръката си, гърдите й се очертаха под дрехите и Нюман закопня за нея, за времето, когато бе живял само заради следващата нощ. Изправи се, заобиколи масата, застана до нея.
— Да забравим тази история, Гърт — промълви тихо, но настойчиво, и я погледна в очите.
Тя отпусна ръка, примигна замислено. Нюман хвана дланта й и я целуна. Почувства се неловко от разнежването си, усмихна се смутено и пусна ръката й.
— Хайде. Да отидем на кино и да забравим — повтори.
Гъртруд вяло се усмихна и сведе очи:
— Добре, чакай да си облека нещо. — Изглеждаше равнодушна и обидена.
Нюман я изпрати с поглед, докато тя се заизкачва по стълбите. В дневната майка му седеше, облегнала глава на инвалидната количка, и със затворени очи слушаше някакъв валс по радиото.
Той се обърна, направи няколко крачки по жълтия линолеум, спря до кухненската врата и се загледа в пустия заден двор. Изведнъж изпита прилив на енергия и жизненост, той осъзна, че не може да си позволи да загуби Гърт. Каквито и недостатъци да имаше, тя му беше необходима; ако го изоставеше, той пак щеше да закопнее за жена. Чистото небе и голите клони на дърветата му вдъхнаха чувството, че пред него стои нова възможност, сякаш от тази пустота можеше да се роди по-чист живот, непокварен от миналото. Щеше да започне тази нощ. Щеше да я накара да забрави кошмара, зарече се той, да я научи да се наслаждава на това, което имаха. И щяха да заживеят спокойно. Беше убеден, че ако достатъчно силно го желае, ще го постигне.