— За кого говориш? — попита Нюман, на облото му лице се изписа интерес.
— За евреите, разбира се. После ще помогнем на момчетата отвъд булеварда да се отърват от пуерториканците. Докато се обърнеш, улиците ще се напълнят с изселници, натоварили на ръчни колички партакешите си. — Изглеждаше разочарован от отказа на съседа си.
Нюман като хипнотизиран се взираше в почти несъществуващата му брадичка, осеяна с пъпки. Отново го обзе предчувствие за надвиснала опасност. Понечи да отговори, но видя, че евреинът с Хинденбурговите торбички под очите се е обърнал и се взира в него. Изглеждаше така, все едно се кани да стане и да го удари. Нюман заговори на Фред:
— Допълнително ще ти кажа дали ще дойда. В четвъртък може да се наложи да работя до късно — промълви тихо и обърна гръб на евреина. Мотрисата навлизаше в неговата станция. Фред го потупа по рамото и кимна. Вратите се отвориха, Нюман бързо слезе на перона. Щом застана с лице към стълбището, нещо вътре в него отново затрепери. Мотрисата потегли, той тръгна към изхода, като се стараеше да се движи по-далеч от ръба на перона, и се изкачи по стъпалата.
Застана за миг на тротоара, облян от лъчите на слънцето, и си пое въздух. Вдигна ръка да намести сламената си шапка и усети как от подмишницата му се стече хладна капка пот. През изминалите седмици всеки ден спираше на този ъгъл и с ужас се питаше какво го очаква в службата; както обикновено през тези няколко секунди му се стори, че кожата му се втечнява. Предпазливо запристъпва по вече нажежения тротоар и се насили да мисли за своя квартал и за еднаквите къщи, напомнящи колове на дъсчена ограда. Споменът за тяхната еднаквост удовлетвори копнежа му за ред и дисциплина и той тръгна към работното си място, като благоразумно се постара да си събере ума.
Трета глава
С изключение на няколко възрастни жени той беше назначил всяко от седемдесетте момичета, които седяха зад седемдесетте бюра на шестнайсетия етаж на сградата.
На една пресечка разстояние от небостъргача на корпорацията той изглеждаше някак объркан, от време на време устните му се раздвижваха, сякаш търсеха спокойно място на лицето му. При преминаването му през портала в готически стил движението им замря; докато асансьорът се носеше нагоре, те се сковаха, а когато вратите се отвориха и той слезе на шестнайсетия етаж, устните му бяха стиснати като на човек, който отказва да приема храна.
За разлика от страха преобразяването му датираше отпреди повече от двайсет години и бе наложено от гигантските размери на корпорацията. Знаеше, че компанията притежава сто небостъргача като този в почти всяка чужда държава, и мисълта за големината й го потискаше, смазваше го като непосилно бреме всеки път, когато се наложеше да се защитава от нея. Беше виждал как други хора се противопоставят на компанията и как биват премазани, ето защо когато се озовеше на шестнайсетия етаж, си нахлузваше маската на съвестен и отговорен служител, сякаш да докаже на всеки, който го наблюдава, че вече мисли за предстоящата работа. Изражението му беше като на пастор, който на голям църковен празник пристъпва към олтара, а момичетата реагираха подобаващо, като извръщаха очи и притихваха, все едно очакваха началото на празничната проповед.
Той мина по пътеката между бюрата и влезе в кабинета си. Още щом окачи шапката си, го зачовърка необяснимо раздразнение. Отиде до бюрото си и седна. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно и беше свел очи, като че ли се готвеше да изрече някакво богохулство. Беше станал жертва на жестока шега… която сам си беше скроил.
Преди няколко години в желанието си да служи на работодателите си както никой не им е служил, той беше предложил кабинетът му да бъде остъклено помещение в единия край на етажа. Шефовете приеха предложението и той вече можеше да работи на бюрото си, от време на време да вдига глава и само с един поглед да се уверява, че служителките работят усърдно. Когато някоя искаше да го попита нещо, вече не можеше да напусне работното си място, да отиде в дамската тоалетна и едва след половин час да влезе в кабинета му и да си зададе въпроса. Сега беше достатъчно само да вдигне ръка и след секунда той се озоваваше при нея. Нововъведението доведе до отстраняването на един от най-големите недостатъци в работата, защото той беше забелязал, че щом едно момиче стане от бюрото, друго незабавно го последва и до обяд общото помещение заприличва на голяма железопътна гара, гъмжаща от пристигащи и заминаващи пътници.