Публиката се разсмя, зашушука.
Познатото на всички прасенце броди из гората, въоръжено с голяма пушка. Зайчето го следва по петите с тротинетка.
Жизнерадостните цветове на анимационното филмче разсеяха мрачните мисли на Нюман. След малко погледна Гъртруд. Тя седеше неподвижно, стиснала яката си около врата.
Екранът се продра и прасенцето надникна през дупката. Показа крачето си, помаха на публиката и извика, заеквайки:
— То-то-то-това е всичко, деца.
Изкиска се и изчезна.
Гъртруд докосна бедрото на съпруга си и стана. Нюман разтревожено я погледна, изправи се и я последва. Излязоха на пътеката между редовете и той забърза, за да се изравни с нея.
Неоновият надпис вече не светеше. Само бледото сияние от фоайето прогонваше мрака от тротоара през киното. Наблизо стоеше прегърбен старец с купчинка вестници под мишница. Нюман го позна от вечерта на събранието. Пак носеше широкопола шапка, но сега в лявата си ръка държеше вестник със заглавие „Бруклински вести“ и го предлагаше на излизащите от киното. На няколко метра от него с лице към празното фоайе стояха пет момчета и един по-възрастен човек.
Нюман веднага се досети, че шестимата са с продавача на вестници. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да ги прецени. Не се шляеха безцелно. Наблюдаваха фоайето. За секунда той спря погледа си върху лицето на по-възрастния мъж. После тръгна след Гъртруд. Тя вървеше бързо.
Мракът ги обгърна. Нюман отново се заслуша в тракането на токчетата й в дисонанс с неговите стъпки.
Мълчаливо извървяха разстоянието между две преки и пресичаха трета, когато той най-сетне заговори с извинителен тон:
— Не знаех какъв е филмът.
Тя изсумтя гневно.
— Гърт, престани да се държиш така.
Едва сега се осмели да я хване под ръка, макар да се боеше, че тя ще побегне. Гъртруд гневно отблъсна дланта му. Крачеха бързо.
— Гърт, за Бога, какво искаш да направя?
Тя отново изсумтя.
— Спри! — рязко заповяда той и стисна лакътя й.
Жена му се подчини, втренчи се в него в тъмното.
Бавно, стараейки се да говори колкото се може по-убедително, той каза:
— Не се дръж така. Нищо лошо няма да се случи.
Тя се обърна и пак тръгна, но този път малко по-бавно. Нюман я държеше за лакътя, след малко я хвана под ръка и я придърпа към себе си.
— Нищо лошо не сме направили, Гърт.
— Не гледаш сериозно на нещата. Никога не си приемал сериозно случващото се.
— Какво според теб означава да го приемам сериозно?
— Говори с Фред. Искам да отидеш, чуваш ли? Само чакат войната да свърши, за да се развихрят.
— Нямам какво да си говоря с Фред.
— Напротив! — Тя шепнеше нервно, сякаш някой в мрака ги подслушваше.
Парцелите между къщите тънеха в черни сенки, на места се издигаха купчини пръст. Движението беше слабо, нямаше коли, само от време на време минаваше по някой камион. Гъртруд се задъхваше; беше навела глава. Хрумна му, че в тази поза прилича на мъж.
— Много неща можеш да му кажеш — повтори тя и кимна сама на себе си, — много.
Нямаше какво да й отговори. Между тях отново се издигаше онази непреодолима стена. Продължиха да вървят мълчаливо.
— Чу ли? — сопна се по едно време Гъртруд.
Нюман не отговори веднага. Прииска му се да беше по-висок от нея, не да са еднакви на ръст — щеше да я изгледа властно и отвисоко и да я принуди да се подчини. Вместо това, все така свел поглед, заговори в ритъма на стъпките си:
— Само едно ще направя, Гърт.
Тя наостри уши. Решителният му тон я бе накарал да млъкне.
— Ще живея, както винаги съм живял — продължи той. — Няма да се променя нито на йота. Може би се досещаш, че не споделям убежденията на фронта. Предполагам, че никога не съм ги споделял…
— Не става дума за убежденията им…
— Знам, но това също е важно. Те правят онова, което смятат за правилно. Аз не мога така. Дори да ме приемат, не мога да бъда като тях, да действам като тях.
— Не можеш ли?
— Не.
Пресякоха четвърта улица. В сумрака на две пресечки напред се виждаше жълтеникавата светлина от дрогерията. Нюман, който започваше да се задъхва, стъпи на тротоара и повтори:
— Не мога да правя като тях! И ти не можеш. Твърде си деликатна — добави и зачака. Чувстваше как тя търси думи да изрази мислите си.
— Твърде много разговаряш с него, Лули — замислено изрече Гъртруд и кимна към светлото петно пред тях.
— Не и след като го помолих да се махне.
— Ако вярваш на приказките им, те са света вода ненапита. Като във филма — винаги са невинни овчици. Никога не признават какво са направили.