— Грешиш, Гърт. Тук грешиш.
— Прекалено много разговаряш с него…
— Не е вярно! — повиши глас той. — Разговарям със съвестта си. И ти трябва да се вслушаш в своята. Просто мисля, че не е правилно да се насъскват хората да ги бият. Мисля, че не е правилно, и не искам да имам нищо общо с акциите им.
— Не виждаш как Фред се разпорежда на улицата. Отвоювал си е територия. Но ти не го приемаш достатъчно сериозно. Все ти повтарям, ала не ме слушаш.
Пресякоха петата улица и се качиха на тротоара.
— Вече ти казах какво мисля — заяви Нюман. — Имаме къща, работа и… и мисля, че ако войната свърши скоро, ще можеш да спреш да работиш.
Не смяташе да каже тъкмо това, но постигна добър ефект. Гъртруд се поотпусна и го придърпа по-близо до себе си.
— Наистина ли? — попита въодушевено.
„Вероятно се усмихва“ — радостно си помисли той.
— Разбира се, мила. Аз…
Звукът бе съвсем слаб. Като тупване на дъждовна капка. Но той го чу и млъкна по средата на изречението. Нещо отново прошумоля. Леки стъпки по паважа. Няколко чифта крака… движещи се в крак… не, в дисонанс…
Звукът идваше някъде отзад. Вероятно на една четвърт от разстоянието между двете пресечки. Няколко чифта обувки… не можеше да прецени точно колко — леко потропваха по тротоара. Започна да ги брои… един… два… три… загуби им бройката, защото ритъмът им се припокриваше. Гъртруд бе вдигнала глава. Несъзнателно закрачиха по-бързо. Почти неусетно, с по сантиметър на всяка крачка, ускоряваха ход.
Нещо му подсказваше какво ще се случи… Сякаш четеше мислите на непознатите. Когато вървят в група, хората винаги разговарят. С мълчанието си тези сякаш излъчваха в мрака вълни, които го караха да настръхне.
Прекосиха шестата улица, качиха се на последния тротоар. На следващия ъгъл трябваше да завият наляво за къщата си. За Нюман жълтеникавото сияние от дрогерията бе като светлината в края на тунел в кошмарен сън. Светлината го мамеше, заслепяваше го с надежда, докато стъпките отзад се приближаваха. Сигурно идваха за Финкълстийн. За кого другиго? Ако искаха да нападнат него, Нюман, досега имаха десетки възможности. Например на предишната пресечка, където половината парцели в квартала пустееха. Не, тази нощ идваха за Финкълстийн. Горкият… е, да не беше се нанасял тук, след като е знаел, че не го искат. Щеше да стане лошо, ако момиченцето е още там, но беше късно и вероятно си бе легнало. Слава Богу, че беше Финкълстийн. Ами ако нямаше друг като него в квартала… В такъв случай Нюман щеше да си плюе на петите, да побегне презглава… Горкият човек, горкият евреин… Якички бяха тия юнаци, мускулите им се очертаваха под анцузите — футболистчета. Кой беше по-възрастният мъж с тях? Сигурно такава им бе тактиката. По-опитният следеше хлапаците да не сгафят. Леле-мале, как стъпваха! Сякаш маршируваха. Защо не избързаха, защо не изпревареха двамата минувачи? Умници. Сигурно изчакваха Нюман и Гърт да се приберат и тогава да действат. Нямаше защо да бързат, пък после да висят пред магазина. Сега щяха да пристигнат точно навреме и после — прас! Ами, да, бяха избрали идеалния момент. Улиците бяха пусти. Може би трябваше да спре и да ги пусне да минат — те се приближаваха бързо, деляха ги не повече от петнайсетина метра. Не, не можеше да спре в тъмното. По-добре да вървят. Да побързат, без излишни приказки. Да не спират. Ах, тази Гъртруд, как бързо крачеше. Мускулите на ръката й сякаш се бяха вкаменили. Сърцето й… не беше нормално сърцето й да бие толкова силно… Защо сърцето й биеше толкова…
Стигнаха до ъгъла и завиха, без да забавят ход, вече бяха в своя квартал. Вървяха по тротоара срещу дрогерията. Мъжете отзад трябваше да пресекат всеки момент, да пресекат… всеки… момент.
Сега.
Сега.
Сега.
— Хей, чифут, закъде си се разбързал?
Това беше по-възрастният… басов, ленив глас. Нюман не потрепна, продължи да крачи напред, Гъртруд го задърпа да върви по-бързо. Беше срамно. Въпреки ужаса си той не желаеше да върви по-бързо, достатъчно бързо вървяха; виж, ако валеше, с Гъртруд щяха да хукнат към къщи.
Отзад някой се затича. Чу се момчешки смях. Ненадейно изникнаха пред него… около него. С крайчеца на окото си Нюман видя, че някой е счупил уличната лампа. Само витрината хвърляше бледо сияние върху хубавото лице и зеления анцуг на най-високото момче… нещо проблясваше на десния му юмрук. Бяха петима. Двама отзад, трима пред него. По-възрастният мъж беше спрял извън обръча, потъркваше носа си и наблюдаваше сцената.
Високото момче стоеше разкрачено. Усмихваше се.
— Накъде бързаш, а?