— Достатъчно.
Дори не извика. Беше удивително добре отработено — щом възрастният мъж изрече тази дума, младежите се подчиниха, отдръпнаха се и застанаха един до друг.
Главатарят им излезе в светлото петно пред витрината. Усети се и бързо се отдръпна в мрака.
— Запомнете, еврейски копелета! — изкрещя. — Беше само разтривка. Да тръгваме, момчета.
Оня със зеления анцуг извика почти разплакан:
— Аз оставам.
Водачът им пресече улицата, доближи се до него, хвана го за ръката:
— Тръгваме.
Нюман и Финкълстийн стояха задъхани по средата на улицата. Гърбовете им почти се докосваха, още стискаха бухалките с две ръце, като че ли бяха рибарски пръчки. Не помръднаха, докато нападателите се оттегляха заднишком. Водачът на бандата притисна с пръст едната си ноздра и се изсекна на тротоара. На ъгъла петимата спряха, обърнаха се, завиха по булеварда и се скриха сред нощната тъма.
Финкълстийн се взираше в посоката, в която бяха изчезнали. Нюман се обърна и застана до него. Постояха така за известно време в очакване.
Носът на евреинът кървеше. Нюман извади носната си кърпа и му я подаде, Финкълстийн я взе, притисна с нея ноздрата си и залитайки като пиян, влезе в магазина. Нюман безмълвно го последва.
Евреинът седна на табуретката, за момент махна кърпата, но като видя колко силно кърви, отметна глава и отново си затисна ноздрата. Все още стискаше бухалката, опрял беше дръжката в бедрото си.
Нюман се приближи и опита да я изтръгне от хватката му, но Финкълстийн не пускаше. Забелените му очи бяха напрегнати, безпомощни, и Нюман се отказа да издърпа бухалката. Не можеше да откъсне поглед от евреина. Видя го, както бе видял Гъртруд в „Ардал“ — в нова светлина, не като мошеник, измамник или враг, а като човешко същество. Отново хвана бухалката:
— Няма да ви нараня.
Не това искаше да каже, но Финкълстийн явно го разбра и отпусна хватката си. Нюман опита да подпре на витрината двете бухалки, но те паднаха; подхвана ги и повтори опита да ги подпре на стъклото; ръката му затрепери и бухалките паднаха, търкулнаха се като съборени кегли и останаха на пода. Краката му внезапно се подкосиха, в гърдите му се надигна стон, той се отпусна на пода и едва не се просна по гръб. Погледна Финкълстийн, втренчен в тавана, и чу тихия си плач, докато червено петно бавно прогонваше белотата от кърпичката в ръката на евреина. Усети в устата си вкус от повръщано, проплака с глас и продължи да хлипа.
Финкълстийн измърмори нещо в кърпичката.
— Нищо ми няма — отвърна Нюман, поклати глава и разтърка очите си. Сълзите не спираха.
Собственикът на дрогерията с усилие се извърна към него, същевременно се опитваше да държи главата си изправена. Помълча известно време, после промълви:
— Защо го правите?
Нюман избърса сълзите си с ръкава на ризата си и го погледна в очите:
— Приберете се у дома. — Говореше с усилие, болката от удара в корема не бе отшумяла. — Хайде, ще ви помогна.
Финкълстийн дишаше хрипливо.
— Нали сърцето ви е здраво? — добави Нюман.
Евреинът вдигна вежди; значи „горе-долу“.
Поседяха още малко. Нюман чувстваше как вътрешностите му бавно се наместват. Започна да диша по-леко. Извърна се и се изправи, като се подпираше на витрината.
— Хайде — настоя, въпреки че трепереше като лист. Подхвана Финкълстийн и му помогна да стане. Забеляза, че кървавото петно още повече се разраства и вече покрива предницата на ризата му. Хвана го под ръка и го изведе от магазина. Евреинът изчака вдървено, докато „добрият самарянин“ освободи секретната брава и затвори вратата. Лампите останаха да светят. Нюман помогна на Финкълстийн да стигне до двора на къщата, поведе го по пътеката към верандата, отвори му вратата.
— Жена ви не е ли вкъщи? — попита.
Финкълстийн поклати глава:
— Отиде с момчето и стареца в Бронкс. При роднини.
Нюман го заведе в кухнята и светна лампата. Ризата на евреина бе твърде напоена с кръв, за да я разкопчаят, затова я разкъсаха и я хвърлиха на задната веранда. От хладилника Нюман извади кутия с бучки лед, изсипа ги в една кърпа и я притисна върху челото на евреина. Накара го да седне, да наведе главата си назад и да подпре тила си върху чамовата маса.
Огледа кухнята, като придържаше компреса. Помещението бе удивително чисто. „Значи е вярно — помисли си, — че евреите са чистоплътни хора.“ После се сети, че според всеобщото мнение трябваше да са мръсни. Главата му пулсираше от болка, ръцете му още трепереха. Погледна пребледнялото лице на Финкълстийн. Обърна се и зърна отражението си в огледалото до вратата. Едната му страна беше посиняла. От вратовръзката му нямаше и следа. Спомни си палтото. Рамката на очилата се беше врязала в носа му… даде си сметка, че сигурно през цялото време ги е притискал. Заобиколи Финкълстийн и смени ръката, с която придържаше компреса, приближи се до огледалото, примигна и се втренчи в лицето си.