През целия си живот не се беше чувствал толкова спокоен, въпреки кръвта, която шуртеше край него. Дълбоко спокойствие бе обхванало изтерзаното му тяло и докато гледаше отражението си, той започна да вниква в този душевен мир. Струваше му се, че го чува като тиха музика — монотонна и едва доловима. Дълго не помръдна, заслушан в нея.
След като помогна на Финкълстийн да си легне, Нюман излезе от къщата, отиде в дрогерията и загаси лампите. Музиката на спокойствието тихо звучеше в ушите му и той спря неподвижно в тъмния магазин, сякаш да я чуе по-ясно, опита да проумее защо му вдъхва такава увереност и прогонва страха му. Излезе, заключи и провери вратата, после се върна в къщата и остави ключа на масичката до телефона. Преди да изключи осветлението в дневната, спря и се огледа. Подуши въздуха. Огледа всяка мебел в стаята, сякаш очакваше да види нещо неестествено.
Задържа се още малко. Не видя нищо странно, помещението беше съвсем обикновено.
Загаси лампата и бързо излезе.
Навън се огледа, преди да тръгне към дома си. Не видя полицейска кола. Бързо прекоси платното и докато крачеше по тротоара, за пръв път усети болката в гърдите си. Едва сега се замисли за Гъртруд и как бе избягала, без да промълви думичка. Дълбоко в него напираше гняв, но той си каза, че може би е било по-разумно жена му да не вика, а да изтича вкъщи и да се обади на полицията. Много по-разумно, но все пак… Ако все пак се беше разкрещяла и се бе опитала да го защити… Толкова добре щеше да му е сега, да, много по-добре. Само това да беше сторила… но след като го беше видяла да се бие, може би нямаше да му се налага да й обяснява защо предпочита да запази неутралитет…
— Лули?
Нещо не беше наред. Той мигновено осъзна каква е причината — Гъртруд стоеше на верандата на чужда къща. Втренчи се в силуета й, в този момент Фред се появи зад нея и безшумно затвори мрежестата врата против комари. Лицата им не се виждаха в тъмното. Тя чакаше съпруга си да се качи и да я придружи до дома им, ала Нюман стърчеше като вкаменен на улицата. Не можеше в такъв момент да отиде у Фред. У всеки друг, да, само не у Фред. Такава абсурдна грешка…
Гъртруд слезе от верандата и се приближи до съпруга си, застанал под дървото на тротоара.
— Какво правеше там? — тихо попита той, макар че много добре знаеше отговора.
— Ела у Фред.
Вместо отговор Нюман леко докосна рамото й. Тя хвана протегнатата му ръка. Говореше бавно и отчетливо като онзи път в парка с истеричното момиче.
— Хайде — настоя. — Разказах му всичко. За Калифорния и така нататък.
Нюман се опита да отдръпне ръката си. Истерията от свиването като че ли отново го обхващаше и той се боеше, че ще се разплаче, ако се опита да проговори.
Тя не го пускаше:
— Хайде, Лули. Фред иска да поговорите.
Задърпа го към верандата на съседа, но той спря и смаяно попита:
— Не се ли обади на полицията?
— Докато стигна дотук, всичко беше свършило — оправда се Гъртруд. — Хайде…
— Можеха да ме убият…
— Тъкмо излизахме да ги спрем — успокои го тя и доближи лицето си до неговото.
— Можеха да ме убият, докато ти…
— Най-бързият начин да ги спра беше да повикам Фред, нали? Тъкмо се канехме…
— Гърт! — изкрещя той. Викът се изтръгна от гърлото му. Вече не можеше да сдържа плача, сълзите му бликнаха, той я стисна за ръката и я поведе назад по тротоара, като хлипаше: — Гърт! Гърт!
— Престани!
— Дори не извика да ги подплашиш! Просто избяга… Гърт, ти избяга и ме остави…
Усети докосване по рамото си и подскочи. Не виждаше Фред, но надушваше миризмата на пури.
— Крайно време е да си поговорим, Нюман — чу гласа му в мрака.
Гъртруд го заобиколи, застана до Фред и се вгледа в лицето му. И двамата искаха да говорят с него. Той я чу да казва, че всичко е наред, вече всичко е наред, Фред искал просто да поговорят и да се извини…
Чу я да крещи истерично след него. Не помнеше дали е ударил Фред… не помнеше какво го накара да си тръгне. Гневните й викове се чуваха все по-нарядко и по-слабо, а той вървеше ли, вървеше, докато съвсем заглъхнаха. Нещо меко се отърка в крака му, той се наведе, вдигна палтото си и го облече, след като зави зад ъгъла.
Булевардът беше тъмен като в три през нощта. Нюман вървеше бързо срещу вятъра, под чиито напори голите клони на дърветата печално поскърцваха. Студът щипеше лицето му като сапунена вода, излята върху рана, болката в гърдите го задушаваше и той осъзна, че силите го напускат. Широко бе отворил очи, поглъщаше мрака с тях, изгаряше от желание някой да го предизвика. Спомни си как се беше опитал да насочи нападателите към магазинчето и настръхна, отвратен от себе си; ех, ако можеше сега да се покажат иззад това дърво… или зад онова… Как само щеше да подреди оня негодник, дето се изсекна на улицата! Искаше да се сбие, изпитваше необходимост да се сбие с някого. Божичко, нека сега да му се покажат! Щеше да се бие, докато ръцете му окапят…