Видя светлините от станцията на метрото и забави ход — неусетно беше извървял разстоянието между две станции. Цели пет минути. Ето го доказателството. Първите пет минути в живота му, през които не се страхуваше от нищо.
Пресече булеварда и продължи по една странична улица, заоглежда квартала, като се опитваше да прецени колко още му остава до мястото, към което беше тръгнал. Ориентира се, отново се вглъби в мислите си, спомни си Гарган и града. Градът с милиони хора, сбутани като пчели в кошер — милиони луди. Видя картината толкова ясно, че не се уплаши, защото не се боеше от онова, което разбираше. Да, луди. В лудниците затваряха хора, които се боят, че небето ще се сгромоляса, а на свобода се разхождаха милиони не по-малко побъркани, които се страхуваха от определена форма на човешкото лице. Те…
Побиха го тръпки, закопча палтото си догоре, но не му стана по-топло. Зъбите му затракаха. Вятърът опипваше с ледени ръце тялото му под дрехата и той забърза, стигна до поредния ъгъл и зави. След няколко метра видя врата, осветена от зелени лампи, затича и влезе в сградата.
Попадна в стая, цялата в кафяво, с голи тръби покрай стените. Имаше няколко голи кафяви маси и кабинка с гише. Беше тихо, миришеше на пара и прах. Зад гишето седеше полицай по риза, лицето му бе осветено в зеленикаво от настолната лампа. Като чу стъпките на новодошлия, спокойно вдигна очи от вестника, който четеше.
Нюман се приближи до гишето и се вгледа в грубоватото лице на униформения. Полицаят преценяващо го изгледа.
— Проблеми? — попита недоверчиво.
— Казвам се Лорънс Нюман и живея на Шейсет и осма улица.
— Какъв е проблемът? — настоя полицаят.
— Преди малко ме нападнаха и набиха.
— Ограбиха ли ви?
— Не. Бяха шестима. Петима младежи и един по-възрастен. Бандити от Християнския фронт.
Полицаят не помръдна. Сбърчи чело.
— Откъде знаете?
— От известно време ме заплашват.
— Можете ли да посочите имена?
— Не, но съм виждал и преди двама-трима от нападателите, особено по-възрастния.
— Не ми помагате много. Не можем да пуснем издирване, ако не им знаем имената.
— А пък аз знам, че трябва да бъдат заловени — отсече Нюман.
— На коя улица казахте, че е станал инцидентът?
— Шейсет и осма.
Полицаят сви устни:
— Онази с дрогерията на ъгъла ли?
— Същата.
— Аха. — Униформеният съсредоточено се загледа в бюрото пред себе си. — Размирен квартал. — Вдигна очи. — Да извикам ли лекар, или сте в състояние да говорите?
— Добре съм, благодаря.
Полицаят впери очи в ръба на бюрото, докато обмисляше какви въпроси да зададе. Нюман се вгледа в облото му грубовато лице и си помисли, че дежурният е типичен ирландец.
— Колко от вашите живеят на тая улица? — заговори униформеният, докато умуваше какво да прави.
— Моля? — тихо прошепна Нюман.
— На вашата улица — повтори полицаят. — Колко от вас живеят там?
— Ами… — Нюман навлажни с език устните си… и млъкна.
Полицаят го гледаше очаквателно. Изражението му не издаваше враждебност. Нюман си каза, че той няма да се разсърди, ако го поправи и му обясни, че в действителност не е евреин. Ала в такъв случай той, Нюман, би отрекъл и обезсилил собствения си пречистващ гняв отпреди броени минути. Докато се колебаеше как да отговори, закопня за някаква мълниеносна промяна, която с един мълниеносен удар да разчупи всички стереотипи, да промени хората така, че вече да няма значение от коя раса произхождат. Зарече се, че ще дойде време, когато никой няма да обръща внимание на това, макар че то бе едно от най-важните неща в живота му. И като че ли да остане верен на гнева си отпреди няколко минути, и завинаги да се разграничи от онези, които мразеше сега, Нюман отговори:
— Ами… Финкълстийн, собственикът на дрогерията…
— Само вие двамата, така ли? — прекъсна го полицаят.
— Да. Само ние.