Не можеше да се нарадва на остъкления си кабинет. Това бе неговият принос в историята на компанията, с който щеше да бъде запомнен. Преди девет години вицепрезидентът на корпорацията се беше изказал ласкаво за него. По време на Голямата депресия Нюман беше сигурен, че заплатата му не е била понижена само защото големите шефове си даваха сметка, че човек, който може да даде подобна блестяща идея, в никакъв случай не трябва да бъде санкциониран.
Напоследък обаче беше попаднал в капана на собственото си изобретение — да седи пред очите на стенографките за него се беше превърнало в тежко изпитание. Защото, вдигнеше ли поглед, той не виждаше нищичко през стъклото. Възможно бе в момента някоя да е вдигнала ръка, само че жестът й оставаше без последствие. По цял ден той делово крачеше напред-назад между бюрата, сякаш изпълняваше важни задачи, но в действителност се стараеше да бъде наблизо, ако някое момиче го повика.
И тази сутрин седна зад бюрото да изчака да измине известно време, преди да заснове между секретарките, уж зает с важните си дела. Знаеше, че момичетата му се подиграват заради преструвките, въпреки това обикаляше между бюрата им. Изживяването беше ужасно, ала продължаваше безсмислените разходки, защото с всяка изминала седмица у него се засилваше предчувствието, че в неговия отдел ще се случи непоправим гаф. Най-невинна грешка на някоя секретарка щеше да нараства като търкаляща се снежна топка и след като преминеше през сложната храносмилателна система на корпорацията, можеше да доведе до катастрофа, която щеше да доведе до уволнението му.
Престори се, че задълбочено проучва някакъв документ, после, тъкмо когато се канеше да стане и да подхване ежедневното изпитание, телефонът на бюрото му избръмча. Апаратът беше настроен да звъни тихо, за да не пречи на служителките. Нюман вдигна слушалката, сякаш беше съвсем нормално да го търсят пет минути след началото на работния ден. Само че въобще не беше обичайно и сърцето му подскочи.
— Нюман — каза със свито гърло.
— Обажда се госпожица Келър.
— Слушам ви.
— Господин Гарган иска да се видите в кабинета му. По възможност веднага, защото след малко има среща.
— Идвам.
Той затвори телефона. Невъзможно бе да отрече, че се страхува. Стана, прекоси общото помещение, застана пред кремавата врата. Почука и влезе в канцеларията на госпожица Келър. Докато минаваше край бюрото й, тя му се усмихна. Нюман отвори втората кремава врата и се озова в кабинета на Гарган. Шефът седеше зад голямото си бюро с гръб към прозореца, през който се виждаше реката. Буйната му черна коса, сресана на път по средата, блестеше под утринната светлина, проникваща през прозореца. Единственият признак за високия му пост бяха двете рамкирани фотографии на бюрото му. На обикновените служители беше забранено да държат на видно място личните си вещи. На едната фотография се виждаше малката яхта на Гарган, закотвена в Ойстър Бей, Лонг Айлънд, на другата бяха двата му шнауцера, заснети на фона на семейната къща край Елизабет в Ню Джърси. Когато Нюман влезе, шефът промърмори само едно „добро утро“.
— Как сте, господин Гарган?
— Добре. Седни.
Нюман седна на коженото кресло до бюрото. Всъщност приседна на ръба, защото не обичаше да се разполага. Мразеше да потъва в дълбокото кресло, струваше му се, че така се смалява. Шефът побутна към него вестника, който, изглежда, беше чел допреди малко:
— Какво ще кажеш за тази новина?
Поставен натясно, Нюман се приведе над вестника и измърмори:
— Тази сутрин не съм преглеждал пресата. За какво става…
— Не можеш да четеш, нали?
Нюман се вцепени. Осмели се да вдигне поглед — пронизителните очи на Гарган искряха от гняв.
— Да му се не види, човече! Защо не носиш очила? — раздразнено възкликна шефът.
Нюман не чу нито думичка, но разбра всичко. Осъзна, че дрехите му са мокри от пот.
— Виждаш ли ме, за Бога? — продължи онзи.
В гърдите на Нюман забушува гняв:
— Зрението ми не е толкова зле, само…
— Ти си зле, човече! Зле си! Съмнявам се, че изобщо ме виждаш. — Гарган предизвикателно се наведе към него.
— Разбира се, че ви виждам. Само дето съм малко…
— Ти ли проведе събеседването с госпожица Кап, която си назначил в петък?
Сега и двамата говореха по-бързо.
— Разбира се. Никога не съм назначавал служителка, без лично да разговарям с нея.
— В такъв случай е невъзможно да ме виждаш ясно — отсече Гарган и се облегна назад.
Нюман си напрегна очите. Виждаше лицето на шефа като размазано петно, но сигурно светлината от прозореца му блестеше и предизвикваше нежелания ефект…