Що се отнася до гледката…
Сароса сама по себе си не беше ярка звезда, а и от нея го деляха сто милиарда километра, но ударният фронт разкриваше набъбналата й диря като огромен призрачен фойерверк.
Потоците от високоенергийни частици бяха срещнали слънчевия вятър от системата Сароса и бяха създали огромни, мъгляви сияния като развети знамена. Различаваше слаби червени и зелени следи сред мрачното сияние; превключеше ли на ултравиолетово зрение, можеше да види още повече цветове, докато дифузните облаци от външната обвивка на взрива се носеха през далечните краища на кометния прах, лед и газ на системата.
Имаше толкова малко време за действие, нищо не можеше да направи…
И още по-лошо — Лодовик усещаше как мозъкът му се променя. Частиците неутрино и останалата радиация бяха надвили бронята на кораба от енергийни полета и не само бяха убили хората — те някакси, мислеше той, взаимодействаха със собствените му позитронни вериги. Още не беше приключил автодиагностиката си — това можеше да отнеме дни, — но се боеше от най-лошото.
Ако основните му функции бяха засегнати, трябваше да се самоунищожи. В някоя минала епоха просто щеше да мине в режим летаргия, докато някой човек или друг робот го поправи, но сега не можеше да позволи да разкрият природата му на робот.
Каквото и да се случеше с него, шансът да го разкрият май беше малък. „Копието на славата“ беше безнадеждно изгубен — по-малък от микроб сред океана. Така и не бе успял да установи повредата или да го поправи въпреки инструкциите на капитана. Постоянните резки подмятания във и вън от хиперпространството бяха прегорили всички вериги за свръхсветлинна комуникация. Корабът автоматично бе излъчил сигнал за бедствие, но сред изключителната радиация на ударния фронт почти нямаше шанс някой някога да го чуе.
Тайната на Лодовик бе достатъчно добре пазена. Но вече не можеше да бъде от полза нито за Данийл, нито за човечеството.
За един робот дългът беше всичко, азът — нищо. И все пак при сегашните обстоятелства той можеше да гледа през илюминатора ефектите от ударния фронт и да размишлява без особени причини за физичните процеси. Макар и да не беше прекратил съвсем непрекъснатата обработка на проблеми, свързани с дългосрочната му мисия, той можеше да се носи по мостика с редуцирани до нула непосредствени нужди и работа.
При човеците това се наричаше момент на интроспекция. Интроспекция без зададен дълг беше нещо повече от ново; беше нещо тревожно. Лодовик би избегнал тази възможност и това чувство, стига да можеше.
При роботите най-големи неудобства предизвикваха вътрешните промени. Преди векове по време на ренесанса на роботите в почти забравените светове Аурора и Солария били създадени роботи със задръжки, надхвърлящи Трите закона. На роботите, с няколко изключения, не се позволяваше да проектират и сглобяват други роботи. Макар да можеха да си правят сами дребни ремонти, само малцина избрани специални машини можеха да поправят тежко повредени роботи.
Лодовик не можеше да поправи повредата в мозъка си, ако беше повреда — още нямаше ясни доказателства. Но мозъкът на един робот, най-важните му програми бяха още по-недосегаеми от тялото му.
В Галактиката беше останало само едно място, където робот можеше да бъде поправен и понякога — произведен. Това беше Еос, създаден от Р. Данийл Оливо преди десет хиляди години, далеч от границите на разширяващата се Империя. Лодовик не беше ходил там от деветдесет години.
И все пак роботите имаха силен импулс за самосъхранение; това беше заложено в Третия закон. Докато размишляваше за състоянието си, Лодовик се зачуди дали всъщност не биха могли да го открият и да го изпратят на Еос на поправка…
Никоя от тези възможности не изглеждаше вероятна. Той се примири с най-вероятната си участ: още десет години в този грохнал кораб, докато се изчерпи минисинтезната му енергия, без да има какво да прави — Робинзон Крузо на роботите, който си няма дори остров, за да го изследва и преобразява.
Лодовик не можеше да изпита ужас от тази съдба. Но можеше да си представи какво би почувствал един човек и това само по себе си индуцираше ехото на роботска тревога.
И като връх на всичко чуваше гласове — или по-скоро глас. Звучеше му като човешки, но се свързваше само на неравни интервали, на откъслеци. Имаше дори име, нещо като Волдар. И създаваше впечатлението, че се носи по огромни, но неуловими мрежи от сила, плава из дълбокия междузвезден вакуум…