Издирвайки плазмените ореоли на живите звезди, наслаждавайки се в неутриновите миазми на мъртви и умиращи звезди — частиците неутрино са опияняващи като дим от хашиш. Бягайки от скуката на Трантор, отново се отегчавам — и намирам сред звездите закъсал робот! Един от онези Вечни, доведени отвън, за да заменят многото унищожени… Вижте, приятели, досадни приятели мои, които нямат плът и не толерират плътските идеали…
Един от омразните ви чистачи!
Гласът заглъхна. В добавка към стреса от смъртта на капитана и екипажа на „Копието на славата“ и странната му безкористна тревога този тайнствен глас — ясен признак за халюцинации и тежка повреда — го доведе възможно най-близо за един робот до пълното нещастие.
6
В убежището си — малкия апартамент с балкон с изглед към университета Стрилинг — Р. Данийл Оливо не усещаше човешката скръб — липсваха му човешките ментални структури, необходими за тази горчива преоценка и преструктуриране на невронните пътеки; но също като Лодовик той усещаше остро, упорито безпокойство — нещо между вина за провала и предупредителния сигнал за предстояща загуба на функциите. Новината, че един от най-ценените му помощници е изчезнал, го тревожеше най-малкото по този начин. Беше загубил толкова много автомати, поведени от чуждите същества меми. Сякаш беше толкова скоро — поне преди десетилетия; дискомфортът (самотността!) все още го изгаряше.
Предния ден беше гледал на една витрина новинарски филм за загубата на „Копието на славата“ и вероятния край на всякаква надежда за спасение за жителите на няколко свята.
В сегашното си превъплъщение той изглеждаше почти като преди двайсет хилядолетия по времето на първата си и вероятно най-влиятелна връзка с човек, Илайджа Бейли. Среден на ръст, строен, кестеняв, на вид той беше на около трийсет и петгодишна човешка възраст. Беше направил някои дребни отстъпки пред промените, настъпили в човешката физиология: розовите му пръсти вече нямаха нокти и беше по-висок с около шест сантиметра. И все пак Бейли би го познал.
Но беше съмнително дали Данийл би познал приятеля си човек от древността. Всички освен най-важните от онези спомени в момента се пазеха в отделни контейнери и роботът нямаше непосредствен достъп до тях.
Оттогава досега Данийл бе преминал през много трансформации, като най-известната беше Демерзел, Първи министър при император Клеон I; самият Хари Селдън го беше наследил на този пост. Сега наближаваше времето, когато Данийл трябваше да засили директното си участие в политиката на Трантор — перспектива, която намираше за отвратителна. Загубата на Лодовик още повече щеше да затрудни работата му.
Никога не беше обичал публичните прояви. Много по-доволен беше да действа зад кулисите и да оставя хилядите си помощници да играят ролите в обществото. Във всеки случай предпочиташе роботите да се внедряват тихомълком тук-там с времето на ключови позиции, за да осъществяват промени, които на свой ред осъществяваха други промени и предизвикваха каскада, довеждаща до (както се надяваше) желания резултат.
За векове работа бе преживял няколко провала и многобройни успехи, но с Лодовик се надяваше да постигне най-важната си цел: усъвършенстването на Плана, проекта „Психоистория“ на Хари Селдън и заселването на Първия свят на Фондацията.
Психоисторията на Селдън вече бе осигурила на Данийл средствата, необходими да види бъдещето на Империята в най-мрачните му подробности. Колапс, разпадане, пълна разруха — хаос. Нищо не можеше да направи, за да предотврати този колапс. Може би ако действаше преди десет хиляди години с тогавашните възможности за предвиждане на бъдещето, използвайки грубата и безсистемна психоистория, която имаше тогава на разположение, щеше да отложи тази катастрофа. Но Данийл не можеше да позволи упадъкът и рухването на Империята да се осъществят без намесата му, защото твърде много човешшки същества щяха да пострадат и загинат — над трийсет и осем милиона само на Трантор, — а Първият закон диктуваше, че на нито един човек не трябва да бъде нанесена вреда или да се позволи да му бъде причинена вреда.
Негов дълг през всичките тези двайсет хиляди години беше да смекчи човешките страдания и да пренасочва човешката енергия за по-голямо човешко добро.
За да го постигне, се беше оцапал с история и някои от промените, предизвикани от него, бяха довели до болка, вреда, дори смърт. Онова, което му позволяваше да продължава да функционира при тези обстоятелства, беше Законът на Зерот, формулиран за първи път от забележителния робот Жискар Ревентлов.