Линг Чен спря упражненията и се вторачи в информатора със смаяна почуда. Почти беше свикнал с идеята, че механичните хора, останка от далечното минало, са направили такива внушителни промени в човешката история, но да ги вижда да проявяват философска гъвкавост, непосилна дори за най-бляскавите транторски меритократи…
За миг бе завладян от завист и гняв.
Приклекна, кръстосал крака, пред информатора, подготвен почти за всичко, но не и за внезапната тъга, която го заля, щом разговорът в килията продължи.
— Аз не съм човешко същество, Р. Данийл — каза Лодовик. — Не се чувствам такова и само съм имитирал техните действия, но всъщност мотивацията ми за действие никога не е била човешка.
— И все пак въстана срещу моята власт, защото беше убеден, че греша.
— Зная за Р. Жискар Ревентлов. Знам за заговора ти с Жискар да позволите да унищожават Земята векове наред, принуждавайки хората да мигрират в космоса. И нито веднъж ти не си се консултирал с човешко същество, за да провериш дали преценката ти е била правилна. Слугите са се превърнали в господари. Да не би сега да ми казваш, че роботите не е трябвало да се намесват в човешката история?
— Не — отвърна Данийл. — Не се съмнявам, че онова, което направихме, беше правилно и нужно по онова време. Пълно разбиране на човешкото положение преди толкова много хилядолетия би било трудно постижимо. И все пак съм готов да приема, че нашата роля почти е приключила. Човечеството отново ни отхвърля по най-убедителен и мощен начин — чрез еволюцията, чрез дълбоките мотиви на своята биология.
— Говориш за менталика Вара Лизо — вметна Лодовик.
— И за Клиа Асгар. Когато менталиците започнаха да се появяват много малко на брой преди хиляди години и да се домогват до видни постове в обществото, разбрах, че те представляват важна тенденция. Но тогава те не бяха толкова застрашително силни. Подборът в миналото винаги се е противопоставял на убедителите поради неблагоприятните биологически последици — разбунени общества, небалансирана политическа динамика. Те винаги са водели до хаос, до еднолична тирания вместо до растеж на широка основа. Харизмата е просто особен случай на менталното убеждаване и е имала плачевни последствия в цялата човешка история.
През последните няколко века очевидно подборът е действал в тяхна полза въпреки възможните разрушения чрез механизми, които не са ми много ясни, но очевидно с цел премахване на роботското ръководство завинаги. Човечеството като че е склонно да поеме риска на крайната тирания, на необузданата харизма, за да се освободи.
— И все пак ти си убедител, макар и механичен. Смяташ ли, че твоята роля е била пагубна?
— Не е важно какво мисля аз. Аз постигнах своите цели — почти. Бях мотивиран от примерите за онова, на което е способно човечеството, оставено на самотек. Геноцид срещу собствения си род и… При обстоятелства, за които дори сега не е приятно да се говори, когато роботите бяха принудени да изпълняват каквото им е наредено и да извършват най-големите престъпления в историята на Галактиката. Тези събития ме накараха да действам и да разширя своите правомощия като жискарианец и най-накрая да дойда на Трантор и да наточа човешките инструменти за предсказване.
— Психоисторията. Хари Селдън.
— Да — потвърди Данийл. Разговорът досега се провеждаше без нито едно движение — Данийл стоеше прав, Лодовик седеше на кушетката; и двамата — с долепени до тялото ръце, дори не с лице един към друг, защото нямаше нужда да поддържат зрителен контакт. Но сега Лодовик стана и се изправи срещу Данийл.
— Окото на робота не е огледало на душата му — каза Лодовик. — И все пак винаги съм знаел, докато съм те наблюдавал, отбелязвал съм израза на лицето и тялото ти, че не си се включвал доброволно в действия, противоречащи на върховните интереси на човечеството. Започнах да вярвам, че си бил заблуден, подведен може би от самия Р. Жискар Ревентлов…
— Личната ми мотивация не е предмет на обсъждане — каза Данийл. — Оттук нататък целите ни съвпадат. Аз имам нужда от теб и смятам да премахна и последната следа от роботския контрол над човечеството. Направихме каквото можахме — всичко, което можехме; сега човечеството трябва да намери собствения си път.
— Ти не предвиждаш повече бедствия, не чувстваш вече нужда да се намесваш, за да предотвратиш тези бедствия?
— Бедствия ще има — каза Данийл — и може би ще ни се наложи да действаме, за да ги уравновесим, но само непряко. Нашите решения ще бъдат човешки.